Езоп II, наречен още Йон, също имаше полза от всеобщото блаженство. Гърбът му, това удобно писалище, с което го бе дарила природата, не бездействуваше нито за миг и в кожената му кесия като дъжд се сипеха шестливрови монети и пистоли. Въпреки печалбата си, той оставаше все така равнодушен. Гърбавия бе вече закоравял финансист.
Тази сутрин той не беше весел и имаше болнав вид. На онези, които благоволяха да се поинтересуват от причините за това му състояние, той отвръщаше:
— Тази нощ малко се преуморих.
— Че къде успя, друже Йон?
— При господин регента, който ме беше поканил на бала си.
Смееха се, подписваха, плащаха: същинска манна небесна!
Към десет сутринта един гръмовен, страховит, неописуем възглас накара стъклата на прозорците на Гонзаговия дворец да потреперят. Гърмът на оръдието, което възвестява раждането на кралските синове, далеч не би могъл да се сравнява с подобен тътен. Пляскаха с ръце, крещяха, във въздуха летяха шапки, радостта се проявяваше в нервни изблици и гърчове, в необуздани подскоци и в припадъци. На бял свят се бяха появили сините акции, „внучките“! Още съвсем топлички, съвсем чистички, същински душички, току-що излезли изпод пресите на кралската печатница. Наистина имаше от какво да се разтърси из основи улица „Кенкампоа“! „Внучките“, сините акции, носеха многоуважаемия подпис на подконтрольора Лабастид!
— Насам! Десет процента премия!
— Петнайсет!
— Двайсет, насам! Плащам в брой!
— Двайсет и пет! Плащам в берийска вълна!
— В индийски подправки, в сурова коприна, в гасконски вина!
— По дяволите! Я не ме настъпвайте, бабо! Пфуй, и то на вашите години!
— Ох! Простак такъв, така да се държите с жена! Не ви ли е срам?
— Внимание! Внимание! Партида бутилирано руанско!
— Внимание! Кентенско платно, грабете на воля! Трийсет процента премия!
Крясъци на премазани жени, сподавени викове на задушени дребни хорица, писъци на тенори, боботене на басове, разменяни на драго сърце плесници: успехът на сините акции беше напълно достоен за тях!
По парадното стълбище на двореца се спуснаха Ориол и Монтобер. Те току-що се бяха разделили с Гонзаг, който здравата ги беше нахокал. И двамата гузно мълчаха.
— Това вече не е покровител — рече Монтобер, когато се озоваха в градината.
— Това е господар, който ни заставя да играем по свирката му — измърмори Ориол. — Иде ми да…
— И на мен! — прекъсна го Монтобер.
В този миг до тях неочаквано се приближи прислужник с ливреята на принца и им връчи по един малък запечатан плик. Те веднага счупиха печата. Всеки от пликовете съдържаше внушителна пачка сини акции. Ориол и Монтобер се спогледаха.
— Дявол го взел! — възкликна ободрен тантурестият банкер, поглаждайки дантеленото си жабо. — Ей туй наричам аз изискани маниери!
— Само той е способен на такова нещо! — разчувствува се Монтобер.
Те преброиха „внучките“: сумата се оказа доста внушителна.
— Я дай да ги съберем на едно — предложи Монтобер.
— Да ги съберем — съгласи се Ориол.
Безпокойството им бе отлетяло далеч, изместено от безгрижието. Зад тях като ехо се разнесе:
— Да ги съберем! Да ги съберем!
По стълбището в пълен състав се спускаше бандата луди глави: Навай, Таран, Шоази, Hoce, Албре, Жирон и останалите. Тази сутрин, още с пристигането си, всеки от тях също бе получил подобна утеха и лек за угризенията си. Те се скупчиха в подножието на стълбището.
— Господа — рече Албре, — ето ви сума жалки търгаши, които са просто червиви с пари. Ако се сдружим, днес можем да сложим ръка на пазара и да си докараме чудесна печалба. Имам една идея…
— Да се сдружим, да се сдружим… — извикаха всички в един глас.
— А мен приемате ли ме? — разнесе се изневиделица нечие тъничко пронизително гласче, което излизаше сякаш от джоба на грамадния барон Батц.
Всички се обърнаха. Току зад гърба им стоеше Гърбавия, подложил гърбицата си на един търговец на фаянс, който заменяше цялата си стока срещу дузина хартийки и беше щастлив.
— По дяволите! — изруга Навай и отстъпи назад. — Не ми се нрави туй създание!
— Я се махай оттук! — грубо заповяда Жирон.
— На вашите услуги, господа — учтиво отвърна Гърбавия, — но аз съм си платил наема и градината е толкова моя, колкото и ваша.
Ориол поклати глава: