Гърбавия го погледна в очите и не отговори.
— Веднъж вече казах, друже, че не искам нищо даром — продължи принцът, започвайки да проявява признаци на нетърпение. — Всяка безплатна услуга ми струва твърде скъпо, тъй като в нея неминуемо се крие предателство. И тъй, настоявам да си искаш платата!
— Хайде, друже Йон! — развика се цялата банда. — Пожелай си нещо, царю на духовете!
— Тъй да бъде, щом ваше височество настоява — рече Гърбавия с все по-нарастващо смущение. — Но не се осмелявам да отправя подобна молба към ваше височество! — Той сведе очи и като смачка кесията си в ръце, смутолеви: — Сигурен съм, че ваше височество ще ми се присмее!
— Обзалагам се на сто луидора, че нашият приятел Йон е влюбен! — извика Навай.
Гръмна продължителен смях. Единствено Гонзаг и Гърбавия не се поддадоха на всеобщото веселие. Гонзаг беше убеден, че пак ще има нужда от Гърбавия. Принцът бе алчен, но не и скъперник: парите не му струваха нищо и в случай на нужда умееше да ги пилее с пълни шепи. В момента той желаеше две неща: да се сдобие с този загадъчен инструмент и да го опознае, тъй че правеше всичко, за да постигне тази двойна цел. Без ни най-малко да му пречат, неговите ласкатели му служеха, за да изпъкне още по-очевидно благоразположението, което принцът проявяваше към дребния човечец.
— А защо не и влюбен? — каза той напълно сериозен. — Ако е влюбен и това зависи от мен, кълна се, че той ще бъде щастлив. Има услуги, които се заплащат не само с пари.
— Благодаря ви, ваше височество — произнесе Гърбавия с развълнуван глас. — Любов, честолюбие, любопитство — знам ли и аз как да нарека страданието, което ме измъчва? Тези хора се смеят и с право, но аз страдам!
Гонзаг му протегна ръка. Гърбавия я целуна, но устните му потръпнаха. После продължи с толкова странен тон, че смехът на нашите нехранимайковци им приседна.
— Любопитство, честолюбие, любов, какво значение има наименованието на злото? Смъртта си е смърт, независимо от това дали те сполетява от треска, от отрова или шпага. — Той неочаквано разтърси гъстата си коса и очите му блеснаха. — Човекът е малък, но преобръща цял свят. Случвало ли ви се е да видите морето, необятното море разгневено? Виждали ли сте как високите вълни яростно запокитват пяната си в забуления лик на небесата? Чували ли сте онзи тътнещ грохот, по-гръмовен и по-дълбок от гласа на самата гръмотевица? Това е нещо необикновено, наистина необикновено! Нищо не може да му устои, дори гранитният бряг от време на време се рони, подкопаван от кирката на водата; казвам ви го и вие го знаете — това е нещо необикновено! И ето че върху тази бездна плува една безпомощна, трепереща и стенеща дъсчица, а върху нея, кой мислите стои върху нея? Едно още по-крехко създание, което отдалеч изглежда по-нищожно дори от черната крайбрежна птица, която има поне крила; това създание е човекът! Той обаче не трепери! Не знам каква вълшебна мощ крие неговата слабост и дали тя идва от бога, или от дявола, но човекът, туй голо джудже без нокти, без козина и крила, казва: „Аз искам“, и Океанът е победен!
Слушаха го внимателно. Постепенно всички, които заобикаляха Гърбавия, започваха да гледат на него с други очи.
— Човекът е малък, нищожно малък! — продължи той. — Виждали ли сте някога огнената грива на пожара? Виждали ли сте медночервеното небе, в което се издига тежкият плътен купол на дима? Тъмна нощ е, но и най-далечните сгради излизат от мрака, огрени от тази необичайна и ужасна зора, а съседните стени гледат, пребледнели от страх. А виждали ли сте фасадата, прозрачната като решетка фасада с прозорци без рамки и врати без криле, зейнали като ями, зад които тътне адът, и наподобяващи двоен, че и троен ред от зъби на чудовището, наречено огън?! Да, това също е нещо величествено, яростно като урагана и страховито като морето! И срещу него човек не може да се бори, не! То превръща мрамора в прах, огъва или стопява желязото, изпепелява огромните дънери на столетните дъбове. И тогава върху нажежената стена, която дими и пращи, сред виещите се, гибелни пламъци, раздухвани заговорнически от вятъра, се появява нечия сянка, един черен предмет, едно насекомо, един атом: появява се човекът! Той не се бои от огъня, тъй както не се бои и от водата. Той е властелин и казва: „Аз искам!“, и безпомощният огън угасва от само себе си и умира.
Гърбавия изтри челото си, после хвърли лукав поглед наоколо и ненадейно избухна в добре познатия ни сух и дрезгав смях.
— Хе-хе-хе-хе! — изписка той, виждайки, че слушателите му потрепераха. — До днес аз живях истински. Хе-хе-хе! Може да съм малък, но съм човек. Защо тогава да не бъда влюбен, любезни господа? Защо да не съм любопитен или пък честолюбив? Вече не съм млад, а и никога не съм бил. Намирате, че съм грозен, нали? Някога бях още по-грозен. Но това е предимството на грозотата, защото годините похабяват само красотата. Вие губите, докато аз печеля, а в гроба всички ще сме равни. — Той се подсмихна и оглеждайки един по един хранениците на Гонзаг, продължи: — Има обаче нещо много по-страшно от грозотата, и това е бедността. Бях беден и нямах никакви близки. Мисля, че баща ми и майка ми са се уплашили от мен още в деня на раждането ми и са изхвърлили люлката ми навън, защото когато за първи път отворих очи, видях над главата си само сивото небе, от което върху клетото ми треперещо телце се изливаше ледена вода. Коя жена ми даде млякото си? Не знам, но само нея бих обикнал. Не се смейте повече! Ако на небето има някой, който се моли за мен, това е само тя. Първото усещане, за което си спомням, беше болката от ударите; така разбрах, че съществувам по волята на бича, разкъсващ плътта ми. Легло ми беше плочникът, а храна — онова, което заситените кучета оставяха по сметищата. Чудесна школа, господа, чудесна школа! Да знаехте само колко твърд орех съм за злото! Доброто ме удивлява и опиянява като капката вино, замаяла главата на онзи, който винаги е пил само вода…