— Vivat! Vivat! Ето ги най-сетне нашите хора!
Зад гърба му се показаха Кокардас и Паспоал, на чиито лица бе изписана онази хладнокръвна самоувереност, която тъй добре подхожда на полезните хора.
— Приятелю — обърна се Гонзаг към Гърбавия, — нашият разговор още не е свършил. Не се отдалечавайте.
— Аз съм на заповедите на ваше височество — отвърна Езоп II и се насочи към колибката си.
Главата му напрегнато работеше. Едва прекрачил прага на колибката си, Гърбавия хлопна вратичката и се отпусна на дюшека си.
— Сватба — прошепна той. — Какъв позор! Но това не ще да е само някаква безсмислена пародия, този човек не прави нищо на вятъра. Какво ли се крие под това кощунство? Не мога да прозра умисъла му, а времето минава. — За миг той обгърна главата си с ръце, после възкликна с неподозирана решителност: — О, независимо дали го иска, или не, но, кълна се в бога, аз ще бъда на вечерята!
— Е, какви са новините? — долитаха отвън виковете на изгарящите от любопитство ласкатели.
Те вече вземаха присърце всичко, свързано с Лагардер.
— Тези юначаги искат да говорят само с негово височество — обясни Пейрол.
Кокардас и Паспоал, отпочинали си чудесно след един цял ден, прекаран в сън върху масата във Венецианската гостилница, бяха свежи като рози. Те гордо разблъскаха редиците на долнопробните мошеници и се насочиха право към Гонзаг, когото приветствуваха с дръзко достойнство, подобаващо на истински учители по фехтовка.
— Казвайте! — заповяда принцът. — И по-бързо!
Кокардас и Паспоал се обърнаха един към друг.
— Започвай, благородни друже — рече нормандецът.
— И дума да не става, гълъбче! — отвърна гасконецът. — Само след теб!
— По дяволите! — кресна принцът. — Докога ще ни играете по нервите?
Тогава и двамата припряно и на висок глас подхванаха едновременно:
— Ваше височество, за да оправдаем височайшото доверие…
— Стига! — прекъсна ги принцът зашеметен. — Говорете един по един.
Последва нова размяна на любезности, докато накрая Паспоал начена:
— Бивайки по-млад и с по-нисък чин от моя доблестен приятел, аз му се подчинявам и вземам думата. Преди всичко искам да кажа, че аз достойно изпълних мисията си и ако съм бил по-удачлив от моя доблестен другар, то това не е моя заслуга.
Кокардас гордо се усмихваше и току поглаждаше огромните си мустаци. Нека не забравяме, че нашите благовъзпитани разбойници се бяха обзаложили кой по-умело ще излъже.
Но преди да ги чуем да се наддумват, подобно на Вергилиевите пастири, трябва да кажем, че и двамата изпитваха известно безпокойство. На излизане от Венецианската гостилница, те отново бяха отишли в дома на улица „Шантр“, но така и не научиха нищо ново за Лагардер. Какво бе станало с него? По този въпрос Кокардас и Паспоал тънеха в пълно неведение.
— Бъдете кратък! — заповяда Гонзаг.
— Ясен и точен! — добави Навай.
— Ето цялата история с две думи — рече брат Паспоал. — Пък и тя, истината, е винаги кратка и онези, дето носят от три кладенци вода, го правят единствено, за да заблудят хората, такова е моето мнение. И ако мисля така, то е защото си имам причини. Опитът… Но да не се отвличаме. И тъй, тази сутрин излязох, за да изпълня заповедите на ваше височество. Аз и моят доблестен приятел си рекохме: „Две сполуки струват повече от една, да тръгнем в различни посоки“, вследствие на което се разделихме на пазара „Свети Великомъченици“. Какво е правил моят благороден приятел, не знам, но аз отидох право в Пале Роаял, където работниците вече раздигаха декорите на празненството. Всички говореха само за едно: между индианската шатра и къщурката на портиера, метр Льо Бреан, бяха открили локва кръв. Това вече беше нещо: сигурен бях, че тук е играла шпагата. Отидох да огледам локвата, която ми се стори доста внушителна, после тръгнах по една следа — Ах, какви очи трябва да има човек за това! — която водеше от индианската шатра чак до улица „Сент Оноре“, минавайки през предверието на павилиона на господин регента. „Какво си загубил, друже?“ — питаха ме слугите. „Портретът на любовницата си!“ — отвърнах им, а те взеха да се смеят, дръвниците му с дръвници. По дяволите, та нали ако бях заръчвал да правят портрети на всичките ми любовници, сега трябваше да плащам баснословен наем, само за да имам къде да ги държа!
— По-кратко! — прекъсна го Гонзаг.
— Уверявам ви, ваше височество, направих всичко, което беше по силите ми! Но по улица „Сент Оноре“ минават толкова коне и каруци, че следата се беше заличила. Тогава се насочих право към реката…
— Откъде мина? — прекъсна го отново принцът.
— По улица „Оратоар“ — отвърна Паспоал.