Гонзаг и приближените му се спогледаха. Ако сега, когато нелепата авантюра на Ориол и Монтобер беше станала всеобщо достояние, Паспоал беше споменал улица „Пиер Леско“, тутакси биха го заподозрели в лъжа. Но тъй като бе напълно вероятно Лагардер да се е спуснал по улица „Оратоар“, брат Паспоал простодушно продължи разказа си:
— Говоря ви като на изповедник, славни принце. На улица „Оратоар“ следите отново се появиха и така успях да ги проследя чак до речния бряг. Но оттам нататък — нищо! Наблизо обаче разговаряха някакви моряци и когато се приближих, чух единият, който имаше пикардийски акцент, да казва: „Бяха трима. Благородникът беше ранен и след като му отрязаха кесията, го хвърлиха в реката от високия бряг при Лувър“. „Кажете, моля ви, любезни господа — попитах аз, — а видяхте ли благородника?“ Те обаче изобщо не пожелаха да ми отговорят, очевидно мислейки, че съм някой от съгледвачите на господин полицейския лейтенант. Тогава добавих: „Аз съм от свитата на същия благородник, който се казва господин дьо Сен-Сорен, родом от Бри и добър християнин“. „Бог да се смили над душата му! — рекоха те тогава. — Да, видяхме го.“ „А как беше облечен, скъпи приятели?“ — „На лицето си имаше черна маска и носеше бял сатенен жакет.“
Наоколо се разнесе шепот. Размениха се знаци. Гонзаг одобрително поклащаше глава. Единствен метр Кокардас-младши запази недоверчивата си усмивка.
— Хитър нормандец било туй гълъбче, бога ми! Но, гръм да ме порази дано, и нашият ред ще дойде!
— Та ето как стоят нещата! — продължи Паспоал, окуражен от успеха на своя разказ. — И ако не се изразявам като човек на перото, то е защото моят занаят е да въртя шпагата, пък и в присъствието на ваше височество се смущавам. Прекалено искрен съм, за да го крия. Но в крайна сметка истината си е истина. Изпълни докрай дълга си и не обръщай внимание какво говорят зад гърба ти! И тъй, спуснах се аз покрай Лувър и като минах между реката и Тюйлери, стигнах до Портата на подаянието. Оттам продължих по „Кур-ла-Рен“ и пътя за Били и прекосявайки влачището при Паси, минах покрай Поан-дю-Жур и Севр. Сега ще разберете какво имах на ум. Накрая стигнах до моста „Сен Клу“.
— Мрежите! — прошепна Ориол.
— Мрежите — повтори Паспоал и смигна. — Господинът позна.
— Не е зле! Никак не е зле! — мислеше си метр Кокардас. — Ха! В крайна сметка от тоз нехранимайко Паспоал май наистина ще излезе нещо!
— И какво намери в мрежите? — попита Гонзаг, смръщвайки подозрително вежди.
Брат Паспоал разкопча връхната си дреха. Кокардас се облещи изумен, той изобщо не очакваше подобно нещо. Но онова, което измъкна от пазвата си, Паспоал никога не беше намирал в мрежите на „Сен Клу.“ Всъщност, той дори не ги беше виждал. Твърде вероятно е тогава, както и днес, мрежите на „Сен Клу“ да са били просто едно простонародно суеверие. Предметът, който Паспоал измъкна изпод връхната си дреха, той беше намерил тази сутрин при първото си посещение в стаята на Лагардер. Беше го прибрал не с някакво определено намерение, а поради похвалния си навик да не оставя разхвърляно. Кокардас нищо не беше забелязал. Предметът не бе нищо друго, а белият сатенен жакет, носен от Лагардер на бала на регента. Паспоал само го беше накиснал в кофа вода във Венецианската гостилница. Той го подаде на принц дьо Гонзаг, който ужасен отстъпи назад. Всеки от присъствуващите изпита повече или по-малко същото чувство, тъй като всички бяха познали дрехата на Лагардер.
— Трупът беше твърде тежък, ваше височество — добави скромно Паспоал, — тъй че успях да донеса само това.
— Ах, мътните го взели! — помисли си Кокардас. — Не ми остава нищо друго, освен здравата да се държа! Този обесник се оказа много даровит!
— А видя ли трупа? — попита Пейрол.
— Но моля ви — възмути се Паспоал, излъчвайки гърди, — да не би да сме пасли заедно свинете? Аз не ви говоря на ти, тъй че оставете туй непристойно фамилиарничене, освен ако, разбира се, негово височество не благоволи да ви го разреши.
— Отговори на въпроса! — заповяда Гонзаг.
— Реката там е буйна и дълбока — отвърна Паспоал. — И господ да ми е на помощ, ако твърдя нещо, в което не съм напълно сигурен!
— И таз добра! — провикна се Кокардас. — Така си и знаех! Ако братовчед ми беше излъгал, дявол го взел, цял живот не бих го погледнал! — Той се приближи до нормандеца и като го потупа кавалерски по рамото, добави: — Не, гълъбчето ми, ти не излъга! Но, за бога, как би могъл трупът да се намира в мрежите на Сен Клу, след като аз току-що го видях на цели две левги оттам, при това на твърда земя!
Паспоал наведе очи. Всички обърнаха поглед към Кокардас.