Но този момък беше Лагардер!
Кокардас имаше право, Паспоал също, но и двамата бяха далеч от истината. Колкото и да бяха превъзнасяли своя идол, те пак не бяха казали всичко. Той бе самата младост, примамлива и обаятелна; младостта, за която победителите жалят; младостта, която не може да се откупи нито с натрупаното богатство, нито с гения, възвисил се над коленичилото безличие; младостта в своя божествено-величав разцвет, златокъдра, усмихната, с победоносно блеснали очи!
Често казват: „Човек е млад веднъж в живота си. Какъв смисъл има тогава да се превъзнася до възбог нещо, от което никой не е лишен?“
Срещали ли сте млади хора и ако сте срещали, то колцина? Познавам и двайсетгодишни деца, и осемнайсетгодишни старци. Самият аз търся млади хора. Имам предвид онези, които знаят и същевременно могат, които опровергават самата същина на поговорките и подобно на благословените портокалови дръвчета в южните страни дават и цвят, и плод; онези, които имат всичко в изобилие: чест, сърцатост, жизненост, лудост, и които си отиват блестящи и горещи като лъч, пръскайки с пълни шепи от неизчерпаемата съкровищница на живота си. Често, уви, те разполагат с един-единствен ден, тъй като допирът с тълпата е като водата, която гаси пламъка. Много често цялото това великолепно богатство се пропилява напразно и челото, което бог е белязал с героичния знак се увенчава с венеца на оргията.
Много често.
Но такъв е законът. Подобно на лихваря от ъгъла, човечеството вписва в голямата си книга своите печалби и загуби.
Анри дьо Лагардер малко надвишаваше средния ръст. Не приличаше на Херкулес, но крайниците му притежаваха онази характерна за парижаните жилавина, която се различава както от грубата мускулатура на северняците, така и от обезсмъртената от просташките водевили дръгливост на младоците по нашите площади. Вълнистата му, сресана назад руса коса откриваше чело, от което лъхаше интелигентност и благородство. Веждите и засуканите над устните му тънки мустачки бяха черни. Едва ли има нещо по-очарователно от такъв контраст, особено когато засмени кафяви очи озаряват наситената мургавина на такива лица.
Правилният, леко издължен овал на лицето, гордата линия над веждите, резкият рисунък на носа и устните придаваха благородство на обичайно закачливото му изражение. Усмивката на бонвиван обаче не засенчваше гордостта на дуелиста. Но онова, което перото е безсилно да опише бе обаянието, изяществото и юношеската жизненост, лъхащи от цялото съчетание; това беше живостта на финото му лице, което в най-съкровените мигове приличаше на нежно и мечтателно девиче лице, а в битките всяваше ужас, подобно на лика на Медуза. Такъв го бяха виждали единствено онези, които беше любил или убивал.
Лагардер носеше елегантната униформа на кралски гвардеец, малко окъсана и поовехтяла наистина, но облагородена от разкошния кадифен плащ, наметнат небрежно върху раменете му. Червеният копринен шал със златисти ресни свидетелствуваше за мястото, което заемаше сред авантюристите. Лицето му едва-едва се бе позачервило от извършената току-що нелека работа.
— Не ви ли е срам да измъчвате едно дете! — презрително каза той.
— Но, капитане… — опита се да отговори Кариг, изправяйки се на крака.
— Млък! Кои са тези фукльовци?
Кокардас и Паспоал стояха пред него с шапки в ръце.
— Ха! — възкликна той развеселен. — Моите двама покровители! Какво, по дяволите, правите толкова далеч от улица „Кроа де Пьоти Шан“?
После им протегна ръка с вид на принц, който подава крайчеца на пръстите си за целувка. Метр Кокардас и брат Паспоал с благоговение докоснаха ръката му. Трябва да споменем, че тази ръка често се беше разтваряла пред тях пълна със златни монети. Покровителите нямаха никакво основание да се оплакват от протежето си.
— А другите? — попита Анри и се обърна към Щаупиц. — Теб май съм те виждал някъде?
— В Кьолн — сконфузено избъбри немецът.
— Точно така, дори ме засегна с шпагата един път.
— Срещу дванайсет! — засрамен промърмори немецът.
— Аха! — продължи Лагардер като съзря Салдан и Пинто. — Моите мадридски юначаги… Добри фехтовачи.
— Ах, ваше превъзходителство — отвърнаха в хор двамата испанци, — това беше просто облог! Иначе никога не се бием двама срещу един.
— Как? Двама срещу един?! — възмути се провансало-гасконецът.
— А твърдяха, че не ви познават — добави Паспоал.
— А този тук — Кокардас посочи Пепе Касапина, — имаше желание да се намери лице срещу лице с вас.