— Ама че работа! — възкликна простодушният Паспоал.
— Гръм да ме порази дано! — прогърмя изумен Кокардас. — Човек трябва да го види, за да повярва!
— Но какво има? Какво е това? — посипаха се въпроси от всички страни.
— Чети, Паспоал, на мене глас не ми стига! Да му се не види макар! Това се казва истинско чудо!
— Чети ти, Кокардас, аз просто настръхвам!
Гонзаг тропна с крак. Кокардас се изпъчи и викна на прислужника:
— Светни тук, обеснико! — и при светлината на свещите, той с висок и ясен глас прочете: „Господин принц, за да разчистим веднъж завинаги нашите сметки, аз се самопоканих на вашата вечеря. Ще бъда у вас точно в девет часа.“
— Подписът? Чий е подписът? — извикаха десетина души в един глас.
И Кокардас довърши:
— „Кавалер Анри дьо Лагардер!“
Всеки повтори името, което се бе превърнало за тях в истинско страшилище.
Настъпи гробно мълчание. В плика, където се намираше писмото, имаше и някакъв предмет, но Гонзаг го бе извадил преди някой да успее да определи естеството му. Това беше ръкавицата, която Лагардер бе смъкнал от ръката на принца пред господин регента. Гонзаг я сви в шепа и взе писмото от ръцете на Кокардас. Пейрол понечи да каже нещо, но принцът го отблъсна.
— Е, какво ще кажете за това? — обърна се той към двамината юначаги.
— Човешко е да се греши, това ще ви кажа — отвърна кротко Паспоал. — Аз ви разказах самата истина, пък и този жакет е неоспоримо доказателство за това.
— Нима оспорвате писмото?
— Гръм да ме порази дано! — избоботи Кокардас. — Каквото имах да казвам, казах го, а и онзи вагабонтин Масабиу може да потвърди, че го срещнах на улица „Сен Жак“. Наредете само да го доведат! Ами метр Жан Пьоти, той кралски хирург ли е, или що! Видях и тялото, познах и раната…
— Добре, но това писмо? — прекъсна го Гонзаг и смръщи вежди.
— Тези негодници отдавна ви мамят — прошепна на ухото му Пейрол.
Хранениците на Гонзаг развълнувано си шушукаха.
— Това е вече прекалено! — възмущаваше се нисичкият дебеланко Ориол. — Този човек е магьосник!
— По-скоро дявол! — извика Навай.
— Мъж е това, гръм да ме порази! Не е ли тъй, любезни? — прошепна Кокардас, като едва сдържаше вълнението, което караше сърцето му лудо да бие.
— Това е Лагардер!
— Господа — каза Гонзаг с малко неестествен глас, — тук има нещо непонятно. Тези двамата ни мамаят, без съмнение…
— Ваше височество! — възнегодуваха Кокардас и Паспоал в един глас.
— Тишина! Аз приемам отправеното ми предизвикателство!
— Браво! — обади се плахо Навай.
— Браво! Браво! — неохотно се отзоваха и останалите.
— Ако ваше височество ми позволи да му дам един съвет — намеси се Пейрол, — то вместо предвидената вечеря…
— Вечерята ще се състои, ако ще и небесата да се продънят! — прекъсна го Гонзаг с гордо вдигната глава.
— Но тогава поне при закрити врати — настоя Пейрол.
— И дума да не става! Вратите ще бъдат широко отворени!
— Чудесно! — обади се отново Навай.
Мнозина тук изкусно владееха шпагата: самият Навай, Hoce, Шоази, Жирон, Монтобер и някои други. Изключение правеха само банкерите.
— Господа — обърна се Гонзаг към приближените си, — всички вие носите шпаги.
— Ние също! — промърмори Кокардас и смигна на Паспоал.
— Но ще съумеете ли да си послужите с тях в случай на нужда? — попита принцът.
— Ако онзи човек дойде сам… — поде Навай, без дори да се опитва да крие отвращението си.
— Но, ваше височество! — намеси се отново Пейрол. — Това е тъкмо работа за Готие Жандри и братовчедите му!
Гонзаг наблюдаваше хранениците си с навъсено чело и треперещи устни.
„Ще ме последват! — възкликна той вътрешно. — Главата си залагам, че ще ме последват! Роби, роби ги искам, или горко им!“
— Прави като мен — едва чуто прошепна в същия миг Кокардас-младши на Паспоал.
Двамата едновременно пристъпиха напред и замятайки величествено полите на помпозните си наметала, се изпъчиха току пред Гонзаг.
— Ваше височество — подхвана Кокардас, — трийсет години безупречно, бих казал богоугодно поведение, се застъпват в полза на двамина честни люде, които привидностите сякаш обвиняват. Но не, не е възможно в един-единствен ден да се потуши сиянието на цяло житие! Погледнете ни! Всевишния е белязал всяко лице със знака на верността или вероломството. Погледнете ни, дявол го взел, и погледнете господин Пейрол, нашият обвинител!
В този миг Кокардас-младши бе наистина непостижим. Неговото провансалско-гасконско произношение придаваше на изисканите му слова неподозирано очарование. А колкото до брат Паспоал, той все така сияеше в ореола на скромността и простодушието. Нещастният Пейрол като че ли бе създаден нарочно, за да послужи като пример за сравнение. От двайсет и четири часа насам неговата хронична бледност бе придобила неопределен жълтозеленикав оттенък. Той бе съвършен образец на онези нагли страхливци, които нанасят ударите си треперейки, и убиват, примрели от страх. Гонзаг изглеждаше унесен в мисли, докато Кокардас продължи: