Пепе положи всички усилия, за да издържи погледа на Лагардер.
— Този ли? — само повтори Лагардер.
Пепе изръмжа и сведе глава.
— С тези двама храбреци се срещнах в Испания — каза Лагардер и посочи Пинто и Салдан, — но тогава се казвах само Анри… Господа — смени темата той и нанесе с пръст въображаем удар с шпага, — оказа се, че почти всички вече сме се срещали, тъй като виждам тук и ей този почтен здравеняк, на когото веднъж пукнах главата с традиционното в родината му оръжие.
Жоел дьо Жюган потърка слепоочието си.
— Белегът още си стои — промърмори той. — Мога да кажа само, че въртите тоягата като бог.
— Оказва се, че на нито един от вас не му е провървяло с мен, приятели — продължи Лагардер, — но виждам, че този път сте се захванали с нещо по-лесно. Приближи се, детето ми.
Беришон се подчини.
Кокардас и Кариг в един глас започнаха да обясняват защо са искали да претърсят пажа, но Лагардер им заповяда да млъкнат.
— Какво те носи насам? — попита той детето.
— Вие сте добър и няма да ви лъжа — отвърна Беришон. — Нося едно писмо.
— На кого?
Беришон се поколеба и отново погледна към ниския прозорец.
— На вас — най-сетне отговори той.
— Дай го.
Детето измъкна от пазвата си един плик и му го подаде, после бързо се надигна на пръсти и прошепна в ухото му:
— Трябва да предам още едно писмо.
— На кого?
— На една дама.
Лагардер му хвърли кесията си и каза:
— Върви, малкия. Никой няма да те спре.
Детето хукна и скоро се скри зад завоя на рова. Веднага щом пажът изчезна от погледа им, Лагардер отвори писмото.
— Дръпнете се! — заповяда той на доброволците и учителите по фехтовка, които стояха твърде наблизо. — Предпочитам сам да чета кореспонденцията си.
Всички тутакси се отдръпнаха.
— Браво! — извика Лагардер щом прочете първите редове. — Ето това се казва добра новина! Точно затова съм, тук. — Бога ми, този Ньовер е истински благородник!
— Ньовер! — удивено повториха всички.
— Това пък какво означава? — попитаха Кокардас и Паспоал.
Лагардер се запъти към масата.
— Да пийнем по-напред — каза той. — Ах, толкова съм доволен! Ще ви разкажа една история. Метр Кокардас, седни тук, а ти, братко Паспоал, ето тук. Вие там, разполагайте се, където намерите за добре.
Поласкани от оказаната им чест, гасконецът и нормандецът се настаниха от двете страни на своето божество. Анри дьо Лагардер отпи глътка вино и подхвана:
— Преди това искам да ви съобщя, че напускам Франция и заминавам в изгнание…
— Вие?! В изгнание?! — прекъсна го Кокардас.
— Някога ще го видим и на бесилото! — въздъхна Паспоал.
— И защо отивате в изгнание?
За щастие последният въпрос заглуши иначе нежното, но твърде непочтително възклицание на Амабл Паспоал. Лагардер не понасяше подобни фамилиарности.
— Познавате ли онзи разбойник Белисен? — попита той.
— Барон дьо Белисен ли?
— Белисен дуелистът?
— Белисен покойникът! — поправи ги младият гвардеец.
— Нима е мъртъв? — полюбопитствуваха всички.
— Аз го убих. Както знаете, кралят ме направи благородник, за да вляза в свитата му. Обещах да се държа прилично и цели шест месеца бях кротък като агънце. Почти ме бяха забравили, когато една вечер Белисен реши да си поиграе на котка и мишка с едно нещастно кадетче, което нямаше дори косми на брадата си.
— Все старата песен — обади се Паспоал, — същински странствуващ рицар.
— Млъкни, любезни! — заповяда Кокардас.
— Приближих се до Белисен — продължи Лагардер, — и тъй като в деня, когато Негово величество благоволи да ме произведе кавалер му бях обещал да не употребявам повече обидни думи, аз се задоволих само да издърпам ушите на барона, тъй както правят с непослушните деца в училище. Това обаче никак не му се понрави.
— Убедени сме! — възкликнаха всички в хор.
— Той обаче ми го каза прекалено високо — продължи Лагардер, — и зад Арсенала му дадох онова, което отдавна заслужаваше: един прав удар от защита и… толкоз!
— Ах, момчето ми — провикна се Паспоал, забравяйки, че времената се бяха променили, — как добре владееш този дяволски удар!
Лагардер се разсмя, после силно удари по масата с калаеното канче. Паспоал реши, че е загубен.
— Ето ви я справедливостта! — извика гвардеецът, който вече го беше забравил. — Вместо да ме наградят за това, че съм убил един върколак, те ме прокуждат в изгнание!
Почитаемата аудитория единодушно се съгласи, че това е наистина прекалено. Кокардас изруга, че, дявол го взел, изкуствата не се покровителствуват достатъчно. Лагардер продължи: