Пейрол се сви най-отзад заедно с Ориол и Тиран. До Гонзаг стояха Шоази, Навай, Hoce, Жирон и всички благородници. Шаверни се намираше от другата страна на масата, най-близо до вратата. Всички бяха с голи шпаги в ръце и напрегнато се взираха в тъмния коридор.
Това тържествено и тревожно очакване даваше наистина внушителна представа за оногова, когото чакаха. От стенния часовник се разнесе характерното бумтене, издавано от механизмите му в мига преди да отброи точен час.
— Готови ли сте, господа? — попита Гонзаг без да откъсва поглед от вратата.
— Готови сме! — отзоваха се всички в един глас.
Току-що се бяха преброили. Многочислеността често придава смелост.
В момента, когато часовникът отброи първия от деветте удара, Гонзаг, който бе забил върха на шпагата си в паркета, грабна чашата си от масата и вдигайки я със самонадеян вид, извика:
— Да пием за здравето на господин дьо Лагардер! С чаша в едната ръка и с шпага — в другата!
— С чаша в едната ръка и с шпага — в другата! — глухо отекна едногласен вик.
Настъпи гробно мълчание. С пълни чаши и шпаги в ръце, всички чакаха, превърнали се цели в слух и зрение. Изведнъж отвън долетя звън на шпаги. Стенният часовник бавно отмерваше времето. Мина сякаш цял век, докато отбие деветте си удара. На осмия удар, звънът на шпаги, разнесъл се навън, също тъй внезапно стихна, а на деветия крилата на вратата с трясък се захлопнаха. Гръмна продължителен ликуващ вик. Шпагите до една се наведоха.
— За покойния Лагардер! — извика Гонзаг.
— За покойния Лагардер! — повториха в един глас гуляйджиите, изпразвайки чашите си на един дъх.
Единствен Шаверни дори не помръдна и остана все така безмълвен. Но изведнъж забелязаха Гонзаг, който тъкмо поднасяше чашата към устните си, трепна. Насред салона, струпаните върху Гърбавия наметала и мантии неочаквано се размърдаха и надигнаха. Гонзаг отдавна вече не мислеше за Гърбавия, пък и не беше в течение на завършека на безразсъдната пиянска надпревара. „Не знам дали ще се спусне по комина, дали ще влезе през прозореца, или ще из скочи от пода — бе казал принцът, — но в уречения час, той ще бъде между нас.“ При вида на тази движеща се купчина, той спря да пие и застана ан гард. Изпод дрехите се разнесе пронизителен сух смях.
— И аз съм с вас! — пропищя нечий треперлив гласец. — Ето ме! Ето ме!
Не беше Лагардер.
Гонзаг се разсмя и промълви:
— Та това бил нашият приятел Гърбавия.
Гърбавия скочи на крака и като грабна една чаша, се присъедини към пиячите, които вдигаха наздравица след наздравица.
— За Лагардер! — извика той. — Този страхливец май е разбрал, че съм тук и не е посмял да дойде!
— За Гърбавия! — екна весел смях. — Да живее Гърбавия!
— Хе-хе! — подсмихна се той простодушно. — Добре че знам колко сте храбри, господа. В противен случай човек би останал с впечатлението, че доста страх сте брали. Но какво искат тези двама юначаги?
Той сочеше към затворената врата, водеща към коридора, пред която неподвижни като статуи стояха Кокардас и Паспоал. Те имаха тържествуващ вид.
— Идваме да сложим главите си — лицемерно заяви гасконецът.
— Удрете! — добави нормандецът. — Пратете още две праведни души на небето!
— Удовлетворение за обидата! — провикна се Гонзаг весело. — Дайте чаши на тези смелчаци, нека пийнат с нас!
Шаверни ги гледаше с отвращение, каквото човек изпитва при вида на палач. Когато те се приближиха, малкият маркиз се отдръпна от масата.
— Бога ми, мисля че, ако Лагардер беше дошъл, щях да мина на негова страна! — рече той на Шоази, който стоеше до него.
— Шшт! — изсъска Шоази.
Гърбавия обаче го беше чул и като посочи Шаверни с пръст, се обърна към Гонзаг:
— Сигурен ли е ваше височество в ей този човек?
— Не — отвърна принцът.
Кокардас и Паспоал вече се чукаха с господата. Изтрезнелият Шаверни нададе ухо. Паспоал говореше за окървавения бял жакет, докато Кокардас отново разказваше историята си за моргата във Вал дьо Грас.
— Но това е подло! — обърна се Шаверни този път направо към Гонзаг. — Повече от очевидно е, че тук се говори за убийство?
— А! — възкликна Гърбавия, преструвайки се на силно удивен. — Този пък откъде се взе?
С подигравателна усмивка, Кокардас нагло протегна чашата си към малкия маркиз, който ужасен го загърби.
— Дявол го взел! — добави Езоп II. — Този благородник, струва ми се, изпитва някакво необяснимо отвращение!
Междувременно останалите сътрапезници се бяха умълчали. Гонзаг сложи ръка на рамото на Шаверни и промълви: