— Едва снощи Анри призна, че ме обича — каза Орор.
— Едва снощи?! — стъписа се циганката.
— Но защо? Защо чак сега? — продължи Орор. — Без съмнение помежду ни имаше някакво препятствие! И какво друго би могло да бъде това препятствие, ако не плахата и безкористна всеотдайност на най-доблестния човек в света? Разбрах, че това, което го отдалечаваше от мен, бе знатният ми произход и баснословното ми наследство.
Доня Крус се усмихна. Орор я погледна право в очите и очарователното й лице прие гордо и сурово изражение.
— Трябва ли да се разкайвам, че ти се доверих? — промълви тя.
— Не ме кори — рече циганката и обгърна шията й с ръце, — усмихнах се, защото си помислих, че на мен и през ум не би ми минало за подобно препятствие! Все пак не съм принцеса.
— Да беше рекъл бог и мен да пощади така! — извика Орор със сълзи на очи. — Величието също има своите радости и неволи. И аз, умирайки едва на двайсет години, ще съм познала от величието единствено сълзите. — Тя с ласкав жест запуши устата на приятелката си, която се канеше да й възрази, и продължи: — Спокойна съм. Уповавам се на милосърдието на бога, който извън пределите на този свят не ни подлага повече на изпитания. И ако говоря за смърт, не се страхувай и не си мисли, че се каня да ускоря настъпването на сетния си час. Самоубийството е смъртен грях, който ти затваря портите небесни! А къде другаде, ако не на небето, бих могла да го чакам? Не, други ще се погрижат за спасението ми. И това не е просто догадка, а сигурност.
Доня Крус беше пребледняла като мъртвец.
— В какво си сигурна? — прошепна тя с неестествен глас.
— Бях тук съвсем сама — бавно отговори Орор. — Премислях всичко, което току-що ти казах, както и някои други неща. Наоколо просто гъмжи от доказателства. Точно защото съм госпожица дьо Ньовер, снощи ме отвлякоха; точно поради същата причина принцеса дьо Гонзаг изпитва такава ненавист към моя приятел Анри. И знаеш ли, Флор, тази мисъл окончателно ме сломи. Мисълта, че мога да се озова между майка ми и него като между двама непримирими врагове, прониза сърцето ми като нож. Ще настъпи ли нявга часът, когато трябва да избирам? Как бих могла да знам? Откакто научих името на баща си, в мен се всели неговият дух. За първи път в мен заговори дългът и неговият глас е вече също толкова властен, колкото и гласът на щастието… Довчера бях сигурна, че на света не съществува сила, способна да ме раздели с Анри; днес…
— Днес…? — подкани я доня Крус, когато приятелката й млъкна.
Орор извърна глава, за да изтрие една сълза. Доня Крус я гледаше, покъртена до дъното на душата си. Тя без усилия и съжаление се разделяше с бляскавите илюзии, които Гонзаг я беше накарал да си втълпи. Доня Крус бе досущ като току-що пробудило се дете, което се усмихва на прекрасните видения на чудесен сън.
— Сестрице — рече тя, — уверена съм, че ти си Орор дьо Ньовер. Малко херцогини могат да се похвалят с дъщеря като теб. Но преди малко ти каза нещо, което ме разтревожи и уплаши.
— Какво съм казала? — попита Орор.
— „Други ще се погрижат за спасението ми…“, това каза — припомни й доня Крус.
— А, да, забравих — поклати глава Орор. — Бях тук съвсем сама, както вече ти казах, и главата ми гореше, та щеше да се пръсне. Без съмнение треската ми е придала достатъчно смелост, защото излязох от стаята и се изкачих по потайната стълбичка, която ти ми показа, после продължих по коридора и се озовах в будоара, където бяхме заедно с теб. Сетне се приближих до вратата, иззад която те бяха викали твоите приятели. Врявата беше утихнала. Погледнах през ключалката. Около масата нямаше вече нито една жена.
— Бяха ни отпратили — прекъсна я доня Крус.
— А знаеш ли защо, малка моя Флор?
— Гонзаг ни каза… — начена циганката.
— Ах! — възкликна разтреперана Орор. — Значи човекът, който изглежда командуваше другите, е Гонзаг?
— Да, принц дьо Гонзаг.
— Не знам какво ви е казал, но навярно е излъгал — каза Орор.
— Защо мислиш така, сестрице?
— Защото ако ви беше казал истината, ти никога не би дошла да ме вземеш, скъпа моя Флор!
— Но каква е тогава истината? Ще ме докараш до лудост, кълна се!
Настъпи мълчание. Опряла чело на гърдите на приятелката си, Орор сякаш се унесе в мисли.
— Забеляза ли букетите цветя, които украсяват масата? — попита тя след малко.
— Да, прекрасни цветя.
— А не ти ли повтори Гонзаг: „Ако тя откаже, ще бъде свободна“?
— Разбира се, това са неговите собствени думи.
— Когато погледнах през ключалката, Гонзаг тъкмо говореше — продължи Орор като сложи ръка върху нейната. — Сътрапезниците му го слушаха вцепенени, онемели, бледи като мъртъвци. Тогава аз долепих ухо до дупката на ключалката и чух…