— Хе-хе! — подсмихна се Гърбавия самодоволно. — Напълно съм способен на такова нещо, дявол го взел! Ваше височество, туй девойче е прекалено бъбриво и попречи на жена ми да отговори.
— Да беше поне маркиз дьо Шаверни… — не мирясваше циганката.
— Остави, сестрице! — прекъсна я Орор със същия леден и решителен тон, който бе възприела още с влизането си в салона. — И господин дьо Шаверни да беше, пак бих му отказала така, както отказвам и на тогова!
Гърбавия ни най-малко не се смути.
— Прелестно ангелче — усмихна се той, — това не е последната ви дума!
Циганката се изпречи между него и Орор. Тя просто изгаряше от желание да се сбие с някого. Господин дьо Гонзаг бе възвърнал безгрижното си и високомерно изражение.
— Не искате да отговорите, тъй ли? — каза Гърбавия, пристъпвайки напред с шапка под мишница и ръка в жабото. — Вие просто не ме познавате, хубавице! Способен съм да прекарам цял живот в скута ви.
— Виж, това е вече прекалено! — обади се отново Нивел.
Останалите дами слушаха и чакаха. Жените са надарени с безпогрешен усет, който много прилича на ясновидство, и под този фарс, чието действие, въпреки усилията на главния шут, се развиваше толкова мъчително, те предугаждаха някаква зловеща трагедия. Господата, които много добре знаеха за какво става дума, се насилваха да изглеждат весели. Но радостта не идва по поръчка. Искрената радост е спонтанна и неподкупна. Когато Гърбавия говореше, пронизителното му дрезгаво гласче дразнеше всички, но млъкнеше ли, тишината ставаше злокобна.
— Какво има, господа? — обади се внезапно Гонзаг. — Защо вече никой не пие?
Чашите с тих звън бяха напълнени; но никой не изпитваше жажда.
— Чуйте ме, прелестно дете! — продължаваше междувременно Гърбавия. — Ще ви бъда любимо мъжленце, ваш любовник и роб…
— Какъв ужасен сън! — изстена доня Крус. — Ако питате мен, бих предпочела по-скоро да умра!
Гонзаг тропна с крак и заплашително стрелна с очи своето протеже.
— Не протакайте повече, ваше височество — каза Орор със спокойствието на обречените. — Знам, че кавалерът Анри дьо Лагардер е мъртъв.
Гърбавия отново трепна, сякаш му бяха нанесли неочакван удар, но не пророни нито дума.
— Но откъде сте тъй добре осведомена, госпожице? — поинтересува се Гонзаг с подчертана вежливост.
— Не ме разпитвайте, ваше височество, и нека най-сетне стигнем до неизбежната развръзка. Аз я приемам и желая.
Гонзаг като че ли се двоумеше. Не беше очаквал да му поискат италианския букет. Ръката на Орор недвусмислено се беше протегнала към цветята.
Принцът не можеше да откъсне поглед от тази още съвсем млада и толкова красива девойка.
— Предпочитате ли друг съпруг? — попита той, навеждайки се към ухото й.
— Ваше височество — отвърна Орор, — наредили сте да ми предадат, че ако откажа, ще бъда свободна. Искам да сдържите обещанието си!
— И вие знаете…? — все тъй тихо започна Гонзаг.
— Да, знам — прекъсна го Орор и най-сетне вдигна към него погледа си на светица, — и чакам да ми поднесете тези цветя.
XII. Магията
Единствените, които не проумяваха целия ужас на създалото се положение, бяха доня Крус и дамите, докато мъжката половина от присъствуващите — банкери и благородници — усещаше кръвта им да се смръзва във вените. Кокардас и Паспоал ме откъсваха очи от Гърбавия, подобно на застинали в стойка ловджийски кучета.
Сред тези удивени, разтревожени и изгарящи от любопитство жени, сред тези сломени от негодувание мъже, на които обаче не им достигаха сили, за да разкъсат оковите си, Орор единствена остана спокойна. От нея се излъчваше онова благо и лъчезарно обаяние, онази дълбока, но примирена печал на светица, която изстрадва върховното си изпитание на тази скръбна земя и вече е обърнала взор към небесата. Гонзаг бе посегнал към цветята, но ръката му се бе отпуснала насред път. Думите на Орор го бяха изненадали неподготвен. Той бе очаквал поне съпротива, в резултат на която цветята, поднесени на младата девойка пред очите на всички, щяха да утвърдят веднъж завинаги съучастничеството на приближените му. Но очи в очи с това мило и прелестно създание, покварената душа на Гонзаг се стъписа и човещината, съхранила се в потайните кътчета на сърцето му, се разбунтува. Все пак граф Каноца беше мъж.
Гърбавия не откъсваше от принца пламтящия си поглед. Стенният часовник отброи три часа след полунощ. Внезапно сред настъпилото гробно мълчание зад гърба на Гонзаг се разнесе нечий глас. Тук се намираше един подлец, чието съсухрено сърце вече не бе способно да се развълнува.