Към пет часа подиробед, Мадлен Жиро наруши усамотението на господарката си, за да й предаде едно писмо от полицейския лейтенант. Достойният магистрат съобщаваше на принцесата, че Лагардер е бил убит миналата нощ на излизане от Пале Роаял. Писмото завършваше с думите, които се превръщаха едва ли не в заклинание: „Не обвинявайте мъжа си!“
Остатъка от вечерта принцесата прекара в тревожно усамотение. Между девет и десет вечерта, Мадлен Жиро се появи с ново писмо. Този път почеркът беше непознат. Донесли го бяха двамина непознати с подозрителна външност, приличащи по-скоро на пладнешки разбойници. Единият бе висок и нахален, а другият — престорено любезен и възнисичък. Писмото напомняше на госпожа принцесата, че двайсет и четиричасовият срок, даден от регента на господин дьо Лагардер изтичаше в четири часа през нощта. То уведомяваше госпожа принцесата, че в този час господин дьо Лагардер ще се намира в павилиона за гости на господин дьо Гонзаг.
Лагардер у Гонзаг! Но защо? Как? А писмото на полицейския лейтенант, което съобщаваше за смъртта му?…
Принцесата веднага нареди да запретнат каретата й, после скочи в нея и заповяда да я откарат на улица „Паве Сент Антоан“, в двореца на Ламоаньон. Час по-късно двайсетина гвардейци, командувани от един капитан, както и четирима полицейски пристави от Шатле, се разположиха на лагер в двора на двореца на Ламоаньон.
Не сме забравили, че поводът за празненството, организирано от принц дьо Гонзаг в павилиона му зад „Сен Маглоар“, беше една сватба: сватбата на маркиз дьо Шаверни с непозната девойка, на която принцът бе определил зестра от петдесет хиляди екю. Женихът се бе съгласил и ние знаем, че господин дьо Гонзаг имаше всички основания да смята, че няма защо да се опасява от отказа на невестата. В такъв случай нямаше нищо чудно в това, че принцът предварително беше взел всички необходими мерки сключването на насрочения брачен съюз да не се протака излишно. Повикан бе кралския нотариус — истински кралски нотариус. Дори нещо повече — свещеникът — истински свещеник, вече чакаше в сакристията на „Сен Маглоар“.
Не ставаше и дума за някаква пародия на годеж. Господин дьо Гонзаг се нуждаеше от напълно законен брак, който да даде такива права на съпруга над съпругата, че при нужда по волята на съпруга изгнанието на съпругата да се проточи безкрайно.
Гонзаг беше казал истината. Принцът не обичаше кръвта, но в случай, че всички други средства се окажеха безсилни, той никога не се спираше пред нея.
В един момент среднощната авантюра бе приела нежелан развой. Толкоз по-зле за Шаверни! В действителност, откакто Гърбавия се беше появил на преден план, нещата приемаха нов, при това много по-благоприятен облик. Гърбавия очевидно беше човек, от когото можеш да поискаш всичко. Гонзаг го бе преценил от пръв поглед. Езоп II беше от онези създания, които с удоволствие принуждават човечеството да се разплаща за обидите към собственото им нещастие, и хранят в душите си люта неприязън към рода човешки заради кръста, който бог като непосилно бреме е стоварил върху плещите им.
— Повечето гърбави са зли и отмъстителни — мислеше си Гонзаг. — Гърбавите са жестокосърдечни и неумолими; светът за тях е все едно неприятелска страна. Те не знаят що е милост, тъй като никой и никога не е изпитвал милост към тях. Още в най-ранно детство глупашкият присмех им нанася толкова жестоки удари, че в крайна сметка душата им се покрива със защитна обвивка.
Шаверни изобщо не беше подходящ за нароченото дело. Той бе просто безумец — виното го правеше искрен, великодушен и безразсъдно смел. Шаверни беше напълно способен да обикне жена си и да падне на колене пред нея, след като по-напред я пребие от бой. Гърбавия — никога! Той положително хапеше само веднъж, но смъртоносно. Гърбавия беше истинска находка.
Когато Гонзаг заповяда да доведат нотариуса, всекиму се прищя да се изтъкне. Ориол, Албре, Монтобер и Сидализ тутакси се втурнаха към галерията, изпреварвайки Кокардас и Паспоал. За миг двамата останаха сами под мраморния портик.
— Гълъбче — рече гасконецът, — тази нощ няма да мине без градушка…
— От удари! — прекъсна го Паспоал. — Наоколо просто ухае на пердах!
— Гръм да ме порази дано! Ръката вече ме сърби! А теб?
— Иска ли питане! Доста време мина, откакто не сме танцували, доблестни ми друже!