— Моля за прошка, ваше височество — промълви Гонзаг и наведе глава. — Страданието е себично. Мислех за себе си, а не за ваше кралско височество.
— Прощавам ти, Филип, прощавам ти, но при условие, че ми довериш мъката си.
Гонзаг поклати глава и каза толкова тихо, че регентът едва го чу:
— Ние с вас, ваше височество, имаме навика да се подиграваме с най-съкровените чувства. Нямам никакво право да се оплаквам, самият аз съм съучастник, но има чувства, които…
— Знам, Филип! — прекъсна го регентът. — Знам, че си влюбен в жена си, която е наистина прелестно и благородно създание! Е, вярно, случвало се е понякога, когато пийнем повечко, да се шегуваме с тези неща, но ние се шегуваме и с бога…
— И грешим, ваше височество! — прекъсна го на свой ред Гонзаг, повишавайки тон. — Бог си отмъщава.
— Прекалено присърце го вземаш! Имаш ли да ми казваш нещо?
— Много неща, ваше височество. Тази нощ в моя павилион бяха убити двама души.
— И единият, обзалагам се, е кавалерът дьо Лагардер! — извика Филип Орлеански и рязко се изправи в леглото си. — Сбъркал си, Филип! Ей богу, сбъркал си, ако наистина си го сторил. Така потвърждаваш някои подозрения…
Вече не му се спеше. Свъсил вежди, той втренчено гледаше принца. Гонзаг се бе изправил в цял ръст и на красивото му лице се бе изписало високомерно презрение.
— Подозрения! — възкликна той, сякаш не бе съумял да потисне първия порив на накърненото си честолюбие. После развълнувано добави: — Нима ваше височество ме е подозирал в нещо?
— Да, имах известни съмнения — отвърна след кратко мълчание регентът. — Присъствието ти ги опровергава, тъй като имаш погледа на честен човек. Постарай се думите ти окончателно да ги разсеят. Слушам те!
— А ще благоволи ли ваше височество да ме посвети в подозренията си?
— Има стари, има и нови.
— Да започнем по-напред от старите, ако ваше височество е съгласен.
— Вдовицата на Ньовер беше богата, а ти — беден. Ньовер бе наш брат…
— И не е трябвало да се женя за вдовицата му, тъй ли?
Регентът облегна глава на ръката си и не отговори.
— Ваше височество — продължи Гонзаг, свеждайки поглед, — казах ви вече: подигравахме се твърде често и сега сърдечните излияния помежду ни звучат неестествено.
— Какво искаш да кажеш? Изясни се!
— Искам да кажа, че ако в живота си съм извършил някое достойно за похвала дело, то е именно това. Вие знаете, вече съм ви го казвал, че нашият многообичан Ньовер издъхна в ръцете ми. Знаете също, че се намирах в замъка Кайлюс с едничката цел да прекърша сляпото упорство на стария маркиз, озлобил се срещу нашия Филип, който му бе отнел дъщерята. Тази сутрин дадох свидетелски показания на заседанието на Огнения съд, за което ще ви разкажа след малко.
— Ах! — прекъсна го регентът. — Кажи ми, каква присъда издаде Огненият съд? Значи Лагардер не е бил убит в дома ти?
— Ако ваше височество ми беше позволил да продължа…
— Продължавай, продължавай! Но, предупреждавам те, искам да чуя истината и само истината!
Гонзаг сдържано се поклони и отговори:
— Точно заради това говоря на ваше кралско височество вече не като на мой приятел, а като на мой съдник. Не Лагардер бе убит в дома ми тази нощ, а сам Лагардер уби двама души: банкера Албре и кадета дьо Жирон.
— Ах! — възкликна отново регентът. — А как стана тъй, че Лагардер се озова в дома ти?
— Мисля, че това би могла да ви каже госпожа принцесата — отвърна Гонзаг.
— Внимавай! Тази жена е светица!
— Която ненавижда съпруга си, ваше височество! — произнесе Гонзаг, наблягайки на всяка дума. — Нямам вяра в светиците, които ваше кралско височество канонизира.
Той явно спечели с това, тъй като вместо да се разгневи, регентът се усмихна.
— Хайде, стига, клети мой Филип! — рече той. — Може би бях малко рязък, но то е, разбираш ли, защото налице е нечуван скандал. Ти си особа твърде високопоставена, а скандалите по висините вдигат шум, толкова много шум, че разклащат трона. Седя достатъчно близо до него, за да го твърдя. Но да продължим! Ти твърдиш, че сватбата ти с Орор дьо Кайлюс била добро дело. Добре, докажи го!
— Добро дело ли е да изпълниш последното желание на един умиращ? — възкликна Гонзаг с възхитително престорен плам.
Регентът занемя от удивление. Настъпи продължително мълчание.
— Точно за това не би посмял да ме излъжеш — промълви най-сетне Филип Орлеански. — Вярвам ти.
— Ваше височество — каза Гонзаг, — вие се държите с мен така, че това ще бъде последната ни среща. Никой от моя род не е свикнал да чува подобни думи, та дори и от устата на най-високородни принцове! Опровергая ли отправените ми обвинения, аз завинаги ще се простя с приятеля си от младини, който ме отблъсква в тежък за мен миг. Вие ми вярвате, добре, това ми стига!