— Оневинете се, Филип, и кълна се, ще видите дали ви обичам! — прошепна регентът, чийто глас издаваше силното му вълнение.
— Нима наистина съм обвинен?! — възкликна принцът, но тъй като Орлеанският херцог запази мълчание, той добави с онова сдържано достойнство, което в случай на нужда така добре умееше да имитира: — Нека ваше височество ми задава въпроси, аз ще му отговарям.
За миг регентът се замисли, после попита:
— Присъствувахте ли на кървавата трагедия, разиграла се в крепостния ров на Кайлюс?
— Да, ваше височество — отвърна Гонзаг, — и с риск на живота си защитавах вашия и мой приятел. Това беше мой дълг.
— Да, това е бил ваш дълг. Казвате, че издъхнал в ръцете ви?
— Да, ваше височество, и ведно с това приех последната му воля.
— Искам да знам какво ви е помолил!
— И през ум не ми е минавало да го крия от ваше кралско височество. Нашият злочест приятел ми каза, повтарям дословно думите му: „Бъди мъж на жена ми, за да станеш баща на моята дъщеря“.
Гласът на Гонзаг дори не трепна, когато произнасяше тази светотатствена лъжа. Регентът бе потънал в дълбок размисъл. Върху умното му, съсредоточено лице все още личеше умора, но следите от пиянството бяха изчезнали.
— Похвално е, че сте изпълнил завета на умиращия — каза той. — Така е повелявал дългът ви. Но защо крихте това обстоятелство цели двайсет години?
— Обичам жена си — отвърна принцът без колебание. — Вече казах това на ваше височество.
— Но с какво тази любов ви заставяше да мълчите?
Гонзаг наведе очи и успя дори да се изчерви.
— В противен случай трябваше да обвиня бащата на моята съпруга — промълви той.
— Тъй значи! — възкликна регентът. — Убиецът бил маркиз дьо Кайлюс!
Гонзаг наведе глава и тежко въздъхна. Филип Орлеански не откъсваше от него тежкия си пронизителен поглед.
— Но ако убиецът е бил маркиз дьо Кайлюс, в какво тогава обвинявате Лагардер? — попита той.
— В същото, за което у нас, в Италия, обвиняват наемните убийци, продали стилета си, за да се извърши убийство.
— Искате да кажете, че господин дьо Кайлюс е наел шпагата на Лагардер?
— Да, ваше височество. Но ролята си на наемник той игра един-единствен ден. Лагардер я замени срещу една значително по-активна роля, която играе на своя глава и то прекалено самонадеяно вече цели осемнайсет години. За своя лична облага той отвлече дъщерята на Орор, както и документите, доказващи раждането й.
— Но не твърдяхте ли друго вчера пред семейния съвет? — прекъсна го регентът.
— Ваше височество — отвърна Гонзаг, вмъквайки умишлено горчивина в усмивката си, — благодаря на бога, че допусна този разпит. За зла участ си въобразявах, че съм извън подобни подозрения. Човек може да срази единствено явния враг и да обори съкрушително само пряко отправеното обвинение. Врагът се появи и обвинението е отправено — толкоз по-добре! Вече ме принудихте да озаря с факела на правдата мрака, който съпружеската ми вярност отказваше да разсее. Сега ще ме принудите да ви разкрия добродетелната, благородната, праведната и смирено предана страна на моя живот. Ваше височество, аз отвръщах на злото с добро търпеливо и неизменно в продължение на почти двайсет години. Ден и нощ вършех негласното си дело, заради което неведнъж рискувах дори живота си; пропилях огромното си богатство; заставих да млъкне омайващия глас на честолюбието си; пролях кръвта си…
Регентът направи нетърпелив жест, но Гонзаг продължи:
— Намирате, че се хваля, така ли? Чуйте тогава моята история, вие, ваше височество, който бяхте мой приятел и брат така, както бяхте приятел и брат на Ньовер. Изслушайте ме внимателно и отсъдете безпристрастно. Избирам ви за съдник, но не между мен и госпожа принцесата — опазил ме бог, и през ум не ми минава да завеждам дело срещу нея! — нито пък между мен и този авантюрист Лагардер — уважавам се достатъчно, за да се меря на същите везни с него, а за съдник помежду ни, ваше височество, между останалите живи двама от тримата Филиповци; между вас, херцог Орлеански и регент на Франция, държащ в ръцете си почти кралската власт да отмъсти за бащата и да защити детето, и мен, Филип дьо Гонзаг, скромен благородник, уповаващ се единствено на своята сърцатост и шпагата си, за да доведе докрай тази двойна и свещена мисия! Призовавам ви за съдник и когато завърша разказа си, аз ще ви запитам, Филип Орлеански, кому, на вас или на Филип дьо Гонзаг се усмихва и ръкопляска от висините седящият в нозете божии Филип дьо Ньовер!