— От кал, слепена със слюнка! — доуточни Паспоал с презрение.
— Сламата! Сламата! — нетърпеливо извика Шаверни.
Нашите юначаги дори не помръднаха. Тогава на Шаверни му хрумна чудесната идея да произнесе името на Лагардер. Сламата тутакси беше събрана и струпана в средата на килията.
— С вас ли е този немирник? — попита Кокардас.
— Имате ли вести от него? — полюбопитствува Паспоал.
Вместо да отговори, Шаверни провря краката си в дупката. Макар и възслабичък, маркизът все пак заседна, притиснат от неравните и краища. Въпреки това той продължаваше да полага неимоверни усилия, за да се пропъхне през нея. Наблюдавайки яростно размахващите се във въздуха му крака, Кокардас се разсмя от все сърце. Паспоал, както винаги по-благоразумен, тутакси долепи ухо до вратата към коридора. Междувременно Шаверни лека-полека се измъкваше от дупката.
— Ела, гълъбче! — рече Кокардас на приятеля си. — Ей сега ще падне… Достатъчно високо е все пак, за да си изпотроши кокалите.
Брат Паспоал измери на око разстоянието от пода до тавана и поклати глава:
— Дори предостатъчно, за да ни докара някоя беля при падането си, ако се окажем толкова глупави, че му послужим за дюшек!
— Ба! — възкликна Кокардас. — Не го ли виждаш, че е само кожа и кости!
— Твоя воля, но едно падане от дванайсет или петнайсет стъпки…
— Гръм да ме порази, любезни ми! Той идва от името на Парижанчето. Застани тук!
Паспоал не се остави да го молят повече и двамата с Кокардас сплетоха яки ръце над купчината слама. Почти веднага откъм тавана се разнесе втори трясък. Приятелите затвориха очи и изведнъж неволно се прегърнаха, привлечени рязко един към друг от тежестта на малкия маркиз, който се беше стоварил върху протегнатите им ръце. Тримата се търкулнаха на пода, заслепени от лавината мазилка, изсипала се подире му. Пръв скочи на крака Шаверни. Той се отърси от праха и като се разсмя, заяви:
— Добри другари се оказахте вие! Не се сърдете, но първия път, когато ви видях, ви взех за съвършени негодници. Вече сме трима, тъй че дайте да разбием вратата, да нападнем тъмничарите и да вземем ключовете!
— Паспоал! — избоботи гасконецът.
— Кокардас! — отзова се нормандецът.
— Намираш ли, че имаме вид на негодници?
— Не мога просто да повярвам на ушите си! — промърмори Паспоал и погледна маркиза накриво. — За първи път подобно публично оскърбление…
— Гръм да ме порази дано! — прекъсна го Кокардас. — Тоз нехранимайко ще ни даде удовлетворение, когато се измъкнем оттук. Междувременно идеята му, а и самият той започват да ми харесват. Да разбием вратата, мътните я взели!
Но точно в момента, когато се канеха да превърнат думите в дела, Паспоал с жест ги възпря.
— Я чуйте! — прошепна той и накланяйки глава, се ослуша.
В коридора се разнесоха стъпки. Само за миг мазилката беше сметена и струпана в ъгъла, зад сламата, върната на предишното й място. В бравата шумно изскърца ключ.
— Къде да се скрия? — попита Шаверни, който въпреки объркването си, продължаваше да се смее.
Отвън едно подир друго издърпваха тежките кънтящи резета. Кокардас бързо съблече връхната си дреха; Паспоал го последва. Наполовина под сламата — наполовина под жакетите им, Шаверни криво-ляво успя да се скрие. Само по ризи, двамата учители по фехтовка застанаха един срещу друг и подхванаха дуел с въображаеми шпаги.
— Твой ред е, гълъбче! — извика Кокардас. — Раз! Два!… Ха сега!
— Ти си ранен! — разсмя се Паспоал. — Да бяха ни оставили поне рапирите, та да минава времето.
Масивната врата бавно се завъртя на пантите си. В килията надникнаха двама мъже, един ключар и един пазач, и веднага се отдръпнаха, за да сторят път на трето лице, облечено във великолепен дворцов костюм.
— Не се отдалечавайте! — им нареди лицето преди да притвори вратата зад гърба си.
Това беше господин Пейрол в целия блясък на разкошния си костюм. Нашите приятели го познаха веднага, но продължиха въображаемия си дуел, без да му обръщат повече внимание.
Тази сутрин, на излизане от павилиона, Пейрол отново беше пресметнал богатството си. При вида на толкова злато, спечелено по най-почтен начин, на всички тези акции, грижливо подредени в ъглите на ковчежето, на довереника на принца отново му бе минала през ум мисълта да напусне Париж и да се оттегли в лоното на безметежната провинция, за да вкуси блаженството на земевладелеца. Предчувствието му подсказваше, че на хоризонта се трупат облаци и току го подканяше: „Заминавай!“ Е, нищо страшно нямаше да се случи, ако се забавеше още двайсет и четири часа! Подобни уговорки винаги са погубвали и ще погубват скъперниците: двайсет и четири часа, та колко е това! Дори и през ум не им минаваше, че в тези двайсет и четири часа има 1440 минути, всяка от които включва шейсет пъти повече време, отколкото е необходимо на един негодник, за да предаде богу дух.