— Ама че го рече! — въздъхна Паспоал. — Шпага щял да вади!
— И то срещу хора обезоръжени! — додаде Кокардас. — Туй е недопустимо, кълна се в брадата божия!
Те продължаваха да се приближават. Преди да повика тъмничарите, нещо, което неминуемо щеше да провали преговорите, Пейрол реши да подкрепи думите си с действия. Той се хвана за шпагата и каза:
— Хайде, приятелчета, какво чак толкоз се е случило! Опитали сте се да избягате през онази дупка, стъпвайки един другиму по раменете си, но не сте успели. Спрете! — извика той. — Само още една крачка и вадя шпагата!
Но върху дръжката на шпагата вече имаше и друга ръка, освен неговата. И тази ръка, изнежена и нагиздена с изпомачкани дантели, принадлежеше на маркиз дьо Шаверни, който незабелязано беше успял да се измъкне от скривалището си. Шпагата на довереника най-неочаквано се озова в ръката на маркиза, който пипна Пейрол за яката и като опря острието й в гърлото му, тихо изръмжа:
— Само да гъкнеш и си мъртъв, разбойнико!
На устните на Пейрол изби пяна, но той не пророни нито дума. С помощта на корделите си, Кокардас и Паспоал го овързаха за по-кратко време, отколкото ни беше нужно, за да го опишем.
— А сега? — обърна се Кокардас към малкия маркиз.
— Сега застани от дясната страна на вратата — разпореди се Шаверни, — а този почтен момък нека застане отляво, и когато тъмничарите влязат, с две ръце — за гърлото!
— Ба! Нима ще влязат? — удиви се Кокардас.
— По местата! Господин Пейрол ще ни послужи за примамка. Двамата приятели начаса се залепиха до стената от двете страни на вратата. Шаверни, който продължаваше да държи върха на шпагата под брадичката на Пейрол, му заповяда да вика за помощ. Пейрол се подчини. Тъмничарите тутакси нахълтаха в килията. На Паспоал му се падна ключарят, а на Кокардас — пазачът. Двамата глухо изхъркаха, после, полуудушени, притихнаха. Шаверни затвори вратата на килията, измъкна от джоба на ключаря едно въже и набързо им завърза ръцете.
— Гръм да ме порази! — извика Кокардас. — Никога досега не съм срещал по-симпатичен маркиз от вас, ей богу!
Паспоал веднага присъедини по-умерените си поздравления към думите на своя доблестен приятел. Но Шаверни бързаше.
— На работа, още не сме стъпили на паветата! — извика той. — Гасконецо, съблечи ключаря както го е майка родила и намъкни дрипите му! Ти, друже, стори същото с пазача!
Кокардас и Паспоал се спогледаха.
— Ето нещо, което много ме смущава! — промърмори гасконецът, почесвайки се по ухото. — По дяволите, не знам дали подобава на благородници да…
— Аз все пак обличам дрехите на най-долния негодник, когото познавам! — прекъсна го възмутен Шаверни, лишавайки Пейрол от разкошния му жакет.
— Благородни ми друже — престраши се да напомни Паспоал, — та не обличахме ли вчера…
Със страховит жест Кокардас го накара да млъкне.
— Дръж си езика зад зъбите, гълъбче! — рече той. — Заповядвам ти да забравиш този мъчителен момент. Пък и освен това го сторихме единствено заради онзи малък непрокопсаник!
— Днес също го правим заради него.
Кокардас тежко въздъхна и съблече ключаря, който кротуваше с натикан в устата парцал. Брат Паспоал направи същото с пазача и много скоро тоалетът на нашите двамина храбреци беше завършен. Не ще и съмнение, че още от времето на Юлий Цезар, който, както твърдят, бил основателят на тази древна крепост, стените на Шатле никога не бяха виждали тъмничари с по-изискана външност. Шаверни, от своя страна, беше навлякъл жакета на господин Пейрол.
— Деца мои — рече той, продължавайки да играе ролята на довереника на принц дьо Гонзаг, — изпълних дълга си по отношение на онези двамина окаяници и сега ви моля да ме съпроводите до уличката порта.
— Приличам ли поне малко на тъмничар? — попита Паспоал.
— До неузнаваемост! — отвърна маркизът.
— А аз? — избъбра Кокардас-младши, без дори да се опитва да прикрие огорчението си. — Приличам ли донякъде на ключар?
— Като две капки вода! — успокои го Шаверни. — Да тръгваме, трябва да отнеса писмото!
Тримата излязоха от килията, превъртайки два пъти ключа в бравата, без да забравят да пуснат и резетата. Здраво вързани и със запушена уста, Пейрол и двамата тъмничари останаха вътре. Историята пази мълчание по повод на размишленията им, произтичащи от това неприятно и мъчително стечение на обстоятелствата. Междувременно нашите трима затворници преминаха безпрепятствено първия коридор, което не бе никак трудно, като се вземе предвид, че там нямаше жива душа.
— Не си вири чак толкова главата, друже Кокардас! — каза Шаверни. — Страх ме е, че някой ще ни заподозре заради разбойническите ти мустаци.