— Ха, та това е просто чудесно! — възкликна той. — А какво ще кажа на надменната хубавица? Още отсега виждам неприязнения блясък на черните й очи, смръщените от негодувание вити вежди… — Той с въодушевление потърка ръце. — Чудесно! Прелестно! Ще й кажа… Трябва да бъде нещо много възвишено. Та ще й кажа… Дявол го взел! Я по-добре да си пестим красноречието. Но какво е това? — внезапно притихна той. — Този Ньовер е същинска прелест!
Лагардер млъкна и наостри уши. До слуха му бе долетял някакъв шум. И наистина, от брега на крепостния ров се дочуваха стъпки. Те несъмнено принадлежаха на благородници, тъй като ги съпровождаше сребристият звън на шпори.
— Охо! — помисли си Лагардер. — Да не би да се окаже, че метр Кокардас е имал право? Нима господин херцогът наистина не идва сам?
Шумът от стъпките внезапно утихна. Кандилото в началото на моста освети неподвижните фигури на двама мъже, загърнати в дълги плащове. Лагардер ясно виждаше как се взират, опитвайки се с поглед да пробият мрака в крепостния ров.
— Никого не виждам — прошепна единият.
— Напротив — възрази другият. — Вижте там, до прозореца. — И той предпазливо подвикна: — Кокардас?
Лагардер остана неподвижел.
— Фаенца! — повторно повика мъжът. — Това съм аз… господин Пейрол!
— Струва ми се, че вече съм чувал някъде името на този негодник! — помисли Лагардер.
— Паспоал? Щаупиц? — за трети път извика Пейрол.
— Ами ако не е от нашите?… — промърмори спътникът му.
— Изключено! — увери го Пейрол. — Заповядах им да поставят тук часови. Познах го, това е Салдан… Салдан?
— Тук! — отзова се Лагардер, имитирайки за всеки случай испански акцент.
— Виждате ли! — извика господин Пейрол. — Знаех си аз! Да слезем по стълбата… Оттук… ето първото стъпало.
— Рогатите да ме вземат, ако и аз не играя някаква роля в тази комедия! — каза си Лагардер.
Двамата мъже започнаха да се спускат в рова. Спътникът на Пейрол грижливо се загръщаше в разкошен дълъг плащ. При все че беше произнесъл едва няколко думи, на Лагардер му се стори, че долавя в гласа му лек оттенък на италиански акцент.
— Да говорим тихо, моля ви — настоя непознатият, спускайки се предпазливо по тясната и стръмна стълба.
— Излишно е, ваше височество — отвърна Пейрол.
— Виж ти! — помисли си Лагардер. — Имаме си работа с височество.
— Излишно е — повтори довереникът. — Тези хубостници отлично знаят името на човека, който им плаща.
— Аз обаче нищичко не знам — възрази му наум Лагардер, — а много бих искал да съм наясно.
— Колкото и да се старах — продължи господин Пейрол, — не успях да ги накарам да повярват, че става дума за маркиз дьо Кайлюс.
— Виж, това вече е нещо. Очевидно съм попаднал на двама изпечени негодяи — заключи Лагардер.
— От параклиса ли идваш? — попита този, който изглежда беше господарят.
— Да, но пристигнах твърде късно — отвърна Пейрол със съкрушен вид.
— Некадърник! — извика господарят и гневно тропна с крак.
— Направих каквото можах, ваше височество. Аз наистина намерих регистъра, в който дон Бернар е записал както венчавката на госпожица дьо Кайлюс с господин дьо Ньовер, така и раждането на детето…
— Е, и?
— Точно тези страници са откъснати.
Лагардер целият се бе превърнал в слух.
— Изпреварили са ни! — разочарован каза господарят. — Но кой? Орор? Да навярно е Орор. Тя се надява тази вечер да се срещне с Ньовер и иска заедно с детето да му предаде и акта за неговото раждане. Марта не можа да ми каже това, тъй като самата тя не го знаеше, но аз се досещам, че е така.
— Но какво значение има това? — попита Пейрол. — Предвидили сме абсолютно всичко. След като Ньовер умре…
— След като Ньовер умре — прекъсна го господарят, — пряк наследник става детето.
Настъпи тишина. Лагардер беше затаил дъх.
— Детето… — едва чуто произнесе Пейрол.
— Детето ще изчезне — отсече този, когото той наричаше негово височество. — Не ми се щеше да стигам до тази крайност, но това няма да ме спре. Що за птица е този Салдан?
— Отчаян негодник.
— Може ли да му се довери човек?
— Да, стига да му се заплати добре.
Господарят за миг се замисли.
— Много ми се щеше да не намесваме друг в нашите работи. — промълви той, — но нито един от двама ни не прилича на Ньовер.
— Вие сте твърде висок — съгласи се Пейрол, — а аз съм прекалено слаб.
— Тъмно е като в рог — продължи господарят, — а този Салдан е на ръст почти колкото херцога. Повикай го!