— Виждам, че съм се заблуждавал — продължи Лагардер. — Виждам, че нямам дори тази утеха, че вие ме лишавате и от последната ми радост! Оказа се, че съм работил цели двайсет години, но само за да видя творението си счупено в последния миг. Срещата ни продължи достатъчно. Сбогом, госпожице дьо Ньовер!
Принцесата незабелязано се беше приближила. Тя направи като Орор: целуна вързаните ръце на затворника, после едва чуто промълви:
— Вие! Нима точно вие заставате на моя страна?! — Тя притисна в обятията си премалялата Орор и продължи: — О, не я съсипвайте! Аз съм виновна, само аз! Моята ревност, високомерието ми…
— Мамо! Мамо! — проплака Орор. — Сърцето ми късате!
Двете безсилно се повалиха върху широкото кресло. Лагардер остана прав.
— Майка ви греши, Орор. — каза той. — Вие грешите, госпожо! Вашето високомерие и ревност бяха просто обич. Вие сте вдовицата на Ньовер, но забрави ли го дори за миг друг, освен мен? Има виновник, има един-единствен виновник и това съм аз!
Благородното му лице изразяваше дълбоко, мъчително вълнение.
— Чуйте ме, Орор — продължи той. — Моето престъпление беше мимолетно и имаше за извинение онази безумна, онази лъчезарна и хилядократно лелеяна мечта, която отваряше пред мен небесните порти. Но престъплението ми беше тежко, достатъчно тежко, за да заличи двайсет години всеотдайност. Макар и само за миг, но аз поисках да лиша майката от дъщеря й!
Принцесата наведе очи. Орор скри лице в гърдите й.
— Бог ме наказа! — възкликна Лагардер. — Бог е справедлив и аз ще умра!
— Никаква надежда ли няма? — извика принцесата, усещайки дъщеря й да отмалява в ръцете й.
— Ще умра — продължи Лагардер, — и то точно сега, когато моят тъй дълго подлаган на изпитания живот щеше да разцъфти като цвете. Но аз постъпих лошо и наказанието е сурово. Бог е още по-безпощаден към онези, които оскверняват добрите си дела с грешки. И с какво право ви подозирах, госпожо? Трябваше да ви я доведа веднага, да я въведа, радостна и усмихната, през парадната врата на двореца ви, трябваше да ви оставя да я прегръщате и целувате до насита. А после, после тя щеше да ви каже: „Той ме обича и аз го обичам!“ И аз щях да падна пред вас на колене.
Той коленичи. Орор го последва.
— И вие щяхте да го сторите, нали, госпожо? — довърши Лагардер.
Принцесата се колебаеше, но не да ги благослови, а да отговори.
— Да, мила моя — тихо каза Орор, — щяхте да го сторите така, както ще го сторите и в този предсмъртен час.
И двамата наведоха глави. Принцесата вдигна очи към небето и през сълзи извика:
— Боже всемогъщи, стори чудо! — После притисна главите им една към друга и като ги целуна, промълви: — Деца мои! Деца мои!
Орор стана и се хвърли в прегръдките на майка си.
— Сгодени сме вече два пъти, Орор — каза Лагардер. — Благодаря ви, госпожо! Благодаря, мамо! Не вярвах, че тук могат да се пролеят радостни сълзи! А сега, Орор — добави той и изражението му внезапно се промени, — трябва да се разделим!
Девойката пребледня като мъртвец. Тя почти беше забравила.
— Но не завинаги — усмихна се Лагардер. — Ще се видим поне още веднъж. Сега ви моля да се отдалечите, трябва да поговоря е майка ви.
Госпожица дьо Ньовер притисна ръцете на Анри към сърцето си и се отдръпна в нишата на един прозорец.
— Госпожо — обърна се затворникът към принцеса дьо Гонзаг, когато двамата останаха сами, — всеки миг тази врата може да се отвори, а имам да ви казвам още толкова неща. Вярвам, че сте искрена; вярвам, че ми простихте, но бихте ли удовлетворили горещата молба на един умиращ?
— Господине — отговори принцесата, — независимо от това дали ще живеете, или ще умрете, а вие ще живеете, дори ако за това е необходимо да дам и последната си капка кръв, кълна се в честта си, че няма да ви откажа нищо. Нищо! — повтори тя след кратка пауза на размисъл. — Опитах се да намеря поне едно нещо на света, което бих могла да ви откажа, но такова няма!
— Тогава чуйте ме и нека бог ви възнагради чрез обичта на любимото ви дете! Осъден съм на смърт, знам го, макар че все още не са ми съобщили присъдата. Досега няма случай някой да е обжалвал успешно безапелационните присъди на Огнения съд. Не, греша, такъв случай има: граф дьо Босю, осъден по времето на покойния крал заради отравянето на Есенския електор, беше помилван след като италианецът Грималди, на чиято съвест тежаха и други престъпления, призна вината си в едно писмо до госпожа дьо Ментьонон. Но нашият истински виновник никога няма да направи подобно признание. Всъщност, нямах никакво намерение да подхващам тази тема.
— Ако все пак има някаква надежда… — започна госпожа дьо Гонзаг.