— Салдан? — подвикна Пейрол.
— Тук! — отзова се пак Парижанчето.
— Ела насам!
Лагардер се приближи. Той беше вдигнал яката на наметалото си, а спуснатата периферия на шапката скриваше лицето му.
— Искаш ли да спечелиш петдесет пистола в повече от твоя дял? — попита го господарят.
— Петдесет пистола! — възкликна Парижанчето. — Какво трябва да направя?
В същото време той полагаше всички усилия, за да различи чертите на непознатия, но онзи се криеше също тъй добре, колкото и самият Лагардер.
— Досещаш ли се? — обърна се господарят към Пейрол.
— Иска ли питане — отвърна довереникът.
— Одобряваш ли?
— Разбира се. Само че нашият човек си има парола.
— Марта ми я каза. Това е девизът на Ньовер.
— Adsum, тъй ли? — попита Пейрол.
— Обикновено го казва на френски: „Аз съм тук!“
— Аз съм тук! — неволно повтори Лагардер.
— Ще го произнесеш много тихо под прозореца — каза непознатият като се наведе към него. — Капаците ще се отворят и зад вътрешната решетка, която е на панти, ще се появи една жена. Тя ще ти говори, но ти няма да обелваш зъб, а само ще сложиш пръст на устните си. Разбра ли?
— За да я накарам да повярва, че ни следят, нали тъй? Да, разбирам.
— Този момък никак не бил глупав — промълви господарят, после продължи: — Жената ще ти предаде един вързоп, ти все тъй мълчаливо ще го вземеш и ще ми го донесеш.
— И ще ми броите петдесет пистола?
— Точно така.
— Разчитайте на мен.
— Ш-шт! — изсъска господин Пейрол.
Тримата наостриха уши. Откъм полето долиташе някакъв далечен шум.
— Трябва да се разделим — каза господарят. — Къде са другарите ти?
Лагардер без колебание посочи към онази част на крепостния ров, която оттатък моста завиваше към Наспаг и отвърна:
— Ей там. Направили са засада в сеното.
— Много добре. Запомни ли паролата?
— Аз съм тук!
— Добра сполука и доскоро виждане!
— Доскоро виждане!
Пейрол и спътникът му се изкачиха обратно по стълбата. Лагардер ги проследи с поглед, избърса обляното си в пот чело и си каза:
— Когато му дойде времето, господ ще ми държи сметка за усилията, които трябваше да положа, за да не забуча шпагата си в корема на тези подлеци! Но започнатото трябва да се доведе до край! Сега вече наистина искам да разбера!
Той обхвана главата си с ръце, тъй като в нея цареше пълен безпорядък. Можем да ви уверим, че вече и през ум не му минаваше нито за предстоящия дуел, нито за любовната му авантюра.
— Какво да сторя? — питаше се той. — Да отвлека момиченцето? Вързопът, за който ставаше дума, навярно е самото дете. Но на кого да го поверя? В този край познавам единствено Кариг и неговите пладнешки разбойници, а те са твърде неподходящи гувернантки за една млада госпожица! При все това аз трябва да взема детето! Трябва! Ако не го измъкна оттук, онези дяволски изчадия ще го затрият със същата лекота, с каквато се канят да погубят и баща му. Дявол да го вземе, та аз изобщо не бях дошъл заради това!
Крайно възбуден, Лагардер с широки крачки кръстосваше между купите сено и току поглеждаше към приземния прозорец, очаквайки всеки миг капаците му да се завъртят на ръждясалите си панти. Не видя нищо, но много скоро зад тях се разнесе едва доловим шум. Някой отваряше вътрешната решетка.
— Adsum? — произнесе разтреперан нежен женски глас.
С един скок Лагардер прехвърли снопите и се намери под прозореца.
— Аз съм тук! — отвърна той.
— Слава богу! — възкликна гласът и капаците на свой ред се отвориха.
Нощта бе непрогледна, но очите на Парижанчето отдавна бяха свикнали с тъмнината. В жената, която се надвеси от прозореца, той веднага позна Орор дьо Кайлюс, все тъй прелестна, но бледа и сломена от тревоги.
Ако в този момент припомнехте на Лагардер, че е възнамерявал вероломно да се промъкне в стаята на тази жена, той би ви опровергал, и то напълно чистосърдечно.
Макар и само за няколко минути, но трескавата му възбуда се уталожи. Той беше човек разумен, при все че храбър като лъв. А може би точно в този момент с него се извършваше някакво чудесно и пълно преобразяване.
Орор се взря в тъмнината пред себе си и прошепна:
— Нищо не виждам. Къде сте, Филип?
Лагардер й подаде ръка и тя я притисна към сърцето си. Той залитна и почувствува как очите му се изпълват със сълзи.
— Филип! Филип! — промълви клетата млада жена. — Сигурен ли сте, че не са ви проследили? Продадоха ни, Филип, предадоха ни!…
— Смелост, госпожо — избъбра Парижанчето.
— Ти ли каза това? — извика тя. — О, но аз наистина полудявам, вече не мога да позная дори гласа ти!
В една ръка Орор държеше вързопа, за който бяха споменали господин Пейрол и съучастникът му, другата тя притисна към челото си, сякаш искаше по този начин да успокои обърканите си мисли.