— Приятелството е нещо наистина възвишено и прекрасно — каза тя. — От два дни всички, които по един или друг повод се интересуват от мен, ми повтарят: „Не обвинявайте мъжа си, не обвинявайте мъжа си!“ Това, без съмнение, означава, че нечие високопоставено приятелство издига около господин принца непревземаема крепостна стена. Не искам никого да обвинявам, ще кажа само, че отправих до негово кралско височество една най-смирена молба, но че нечия ръка, не знам чия, е задържала писмото ми.
Междувременно върху устните на Гонзаг продължаваше да играе кротка, примирена усмивка.
— Какво желаете от нас, госпожо? — попита регентът.
— В писмото си аз се позовавах на друго приятелство, ваше височество — отговори принцесата. — Не обвинявах и не умолявах. В него исках да убедя ваше кралско височество, че самопризнанието и молбата за прошка на гроба не са достатъчни.
Изражението на Гонзаг се промени.
— В него аз твърдях пред ваше кралско височество — продължи принцесата, — че има и друга молба за прошка, по-внушителна, по-достойна и по-съдържателна, и го умолявах да се разпореди осъденият да изслуша присъдата си на колене тук, в самия дворец на Ньовер, пред държавния глава и този височайш съвет.
Гонзаг се видя принуден да притвори очи, за да скрие пламъка, ойто лумна в зениците му. Принцесата лъжеше. Гонзаг го знаеше най-добре от всички, тъй като писмото беше в джоба му; писмото, написано до регента и задържано от самия Гонзаг. В него принцесата уверяваше регента в невинността на Лагардер и тържествено се кълнеше в това, но нищо повече. Защо беше тази лъжа? Какво се криеше под тази дръзка хитрина? За първи път в живота си Гонзаг усети във вените му да нахлува онзи студ, който поражда непознатата и гибелна опасност. Под краката си той усещаше сякаш снаряд, който е готов всеки миг да избухне, но не знаеше къде да го търси, за да предотврати експлозията. Бездната беше никъде наблизо, но къде?! Бе нощ. Всяко необмислено движение можеше да го издаде. Принцът усети, че всички погледи са насочени към него и с огромно усилие на волята запази спокойствие. Просто чакаше.
— Но това е немислимо — възропта председателят дьо Ламоаньон.
Гонзаг едва не му се хвърли на врата.
— Какви доводи би могла да изтъкне госпожа принцесата?… — започна маршал дьо Вилроа.
— Аз се обръщам към негово кралско височество! — прекъсна го рязко принцесата, — Правосъдието изгуби цели двайсет години, докато открие убиеца на Ньовер; правосъдието е длъжник на жертвата, която толкова време чака отмъщението си. Дъщеря ми, госпожица дьо Ньовер, ще прекрачи прага на този дом едва след като получи пълно удовлетворение. А аз се отказвам от всяка радост, докато не видя суровия поглед на дедите ни, впит от висотата на семейните портрети в унижения, сломен и наказан престъпник!
Настъпи гробна тишина. Председателят дьо Ламоаньон отрицателно поклати глава. Но регентът все още не беше казал думата си. Регентът сякаш бе потънал в размисъл.
— Но какво, какво очаква тя от присъствието на този човек? — питаше се обезпокоен Гонзаг.
Под косата му избиваха капчици ледена пот. Той започваше искрено да съжалява за отсъствието на своите храненици.
— Какво мисли по този въпрос господин принц дьо Гонзаг? — попита ненадейно Орлеанският херцог.
Сякаш за да не остави у присъствуващите никакво съмнение какъв ще бъде отговорът му, Гонзаг равнодушно се усмихна.
— Ако изобщо мисля нещо — сви той рамене. — Пък и нужно ли е да изказвам мнение за една толкова странна прищявка, след като то би прозвучало като възражение срещу госпожа принцесата?! Като изключим забавянето що се отнася до изпълнението на присъдата, не виждам нито предимство, нито неудобство в това да бъде удовлетворено искането й.
— Забавяне няма да има — каза принцесата, които сякаш се вслушваше в долитащия отвън шум.
— Знаете ли къде да намерите осъдения? — попита Орлеанският херцог.
— Но ваше височество…! — понечи да възрази председателят дьо Ламоаньон.
— Престъпвайки понякога правилата, господине — сухо го сряза регентът, — всичко може да си дойде на мястото!
Вместо да отговори на въпроса на негово кралско височество, принцесата протегна ръка към прозореца. Отвън долетя глух многогласен вик.
— Осъденият не е далеч! — промърмори Воайе д’Аржансон. Регентът повика маркиз дьо Бониве и тихо му каза няколко думи.
Бониве се поклони и излезе. Принцесата се беше върнала на мястото си. Гонзаг оглеждаше присъствуващите с поглед, който мислеше за спокоен, но устните му трепереха, а очите му пареха непоносимо. В преддверието се разнесе дрънкане на оръжие. Всеки неволно се надигна от мястото си: толкова силно бе любопитството им, подклаждано от този дързък авантюрист, чиято история от два дни насам беше единствена тема на толкова разговори. Неколцина го бяха зърнали на бала на регента, когато негово кралско височество бе счупил шпагата му, но за мнозинството той беше просто един непознат.