— Имам да ти казвам толкова неща! — продължи тя. — Но откъде ли да започна?
— Нямаме време — прошепна Лагардер, чиято добродетелност отказваше да си пъха носа в чужди тайни. — Да побързаме, госпожо!
— Но защо е този леден тон? Защо не ме наричаш Орор? Нима ми се сърдиш?
— Да побързаме, Орор! Да побързаме!
— Подчинявам ти се, скъпи мой Филип, и винаги ще ти се подчинявам! Ето, вземи нашето мъничко съкровище, при мен тя вече не е в безопасност. От моето писмо навярно си разбрал, че ни кроят някаква подлост.
Тя му подаде спящото дете, повито в копринени пелени. Лагардер го пое без да пророни дума.
— Нека още веднъж я целуна! — извика нещастната майка и избухна в сълзи. — Дай ми я, Филип… Ах, мислех, че сърцето ми е по-силно! Кой знае кога отново ще видя дъщеря си!
Думите й потънаха в ридания. Лагардер видя, че тя му подава някакъв бял предмет и попита:
— Какво е това?
— Знаеш добре… Но и ти си объркан като мен, клети мой Филип. Това са откъснатите страници от регистъра на параклиса, цялото бъдеще на детето ни!
Все тъй мълчаливо, Лагардер взе документите. Той просто се страхуваше да говори.
Документите бяха поставени в плик, скрепен с печата на енорийската църква на Кайлюс. В момента, когато ги вземаше, някъде в долината жално и протяжно протръби кози рог.
— Това навярно е някакъв сигнал! — извика госпожица дьо Кайлюс. — Бягай, Филип, спасявай се!
— Сбогом — рече Лагардер, решил докрай да изиграе ролята си, за да не разбие сърцето на младата майка. — Не се страхувай, Орор, детето ти е в сигурни ръце!
Орор притисна ръката му до устните си и горещо я целуна.
— Обичам те! — през сълзи промълви тя, после затвори капаците на прозореца и изчезна.
VII. Двама срещу двайсет
Това наистина беше сигнал. Трима мъже с пастирски рогове стояха на пост по пътя за Аржелес, по който трябваше да мине херцог дьо Ньовер, за да стигне до замъка Кайлюс, където го зовяха едновременно умолителното писмо на младата му съпруга и дръзкото послание на кавалера дьо Лагардер.
Първият от тези мъже трябваше да надуе рога си в момента, когато Ньовер прекосеше Кларабид, вторият — щом херцогът навлезеше в гората, и третият — стигнеше ли до първите къщи на Тарид.
Подходящи места, за да се извърши едно убийство имаше по протежение на целия път, но Филип дьо Гонзаг нямаше навик да напада открито. Той искаше да придаде по-друга окраска на злодеянието си. Убийството трябваше да се нарече отмъщение и волю-неволю да мине за сметка на Кайлюс Резето.
Та ето как нашият красавец Лагардер, нашият непоправим побойник и лудетина, първата шпага на Франция и Навара, се оказа изведнъж с едно двегодишно момиченце на ръце.
Бъдете уверени, че той изобщо не знаеше как да се държи: носеше детето непохватно, подобно на нотариус на военни маневри, и неумело го люлееше в ръцете си, тъй непривикнали към това съвършено ново за него занятие. Сега Лагардер имаше една-единствена грижа: в никакъв случай да не разбуди момиченцето!…
— На-ни-на!… — припяваше той с насълзени очи, но не можеше да сдържи смеха си.
Бихте могли да се обзаложите с всички гвардейски улани, негови бивши другари, но едва ли някой би се досетил какво правеше в момента този страховит дуелист по пътя на изгнанието. Той изцяло се беше отдал на ролята си на бавачка и внимателно гледаше къде стъпва, за да не би случайно да разтърси спящото дете, като същевременно ужасно му се искаше да има по една памучна възглавничка във всяка ръка.
Жалният зов на втори сигнал разкъса нощната тишина, този път много по-наблизо.
— По дяволите, какво ли означава това? — попита се Лагардер, но сега цялото му внимание беше насочено към малката Орор. Не се осмеляваше да я целуне. Това беше едно мъничко, възхитително розовобяло създание; по крайчеца на затворените и клепачи вече тъмнееха дългите копринени мигли, които бе наследила от майка си. Същински ангел, прелестен спящ небесен ангел! Лагардер се опияняваше от дълбокото спокойствие, от безметежността на негаснещата детска усмивка…
— Какъв покой! — мислеше си той. — А в същото време майка й се облива в сълзи, а баща й… Ха! — възкликна момъкът. — Това доста ще промени нещата. Повериха едно дете на лекомисления Лагардер… Тъй да бъде! Щом трябва да го защити, ще му дойде умът в главата. Как кротичко спи! — продължи той. — Какви ли мисли витаят зад тези мънички челца, увенчани с ангелски къдрици? Та тук, в това телце има душа. Един ден тя ще се превърне в жена, способна да очарова, но и, уви, да страда.