Освен това този брак му донесе и огромното богатство на Кайлюс Резето, който беше последвал двете си жени на оня свят.
Ако тази женитба удиви читателя, ние ще му припомним, че замъкът Кайлюс беше уединен, далеч от всички градове и в него като пленнички се бяха поминали две жени.
Има неща, които могат да се обяснят единствено с физическото или морално насилие. „Добрякът“ Резето никак не се церемонеше, а вече сме достатъчно наясно що се отнася до изисканите маниери на принц дьо Гонзаг.
Вече осемнайсет години вдовицата на Ньовер носеше това име. Тя не свали траура си нито за ден, дори тогава, когато се изправи пред олтара. През първата брачна нощ, когато Гонзаг влезе в спалнята й, Орор с една ръка му показа вратата, а с другата насочи към гърдите си кама.
— Аз живея заради дъщерята на Ньовер — каза му тя, — но човешката саможертва има граници. Направете само крачка, и аз ще отида да чакам дъщеря си до нейния баща.
Гонзаг се нуждаеше от жена си, за да прибира доходите от именията на Кайлюс. Той дълбоко се поклони и се оттегли.
От тази вечер нататък от устните на принцесата не се беше отронила нито дума в присъствието на нейния съпруг. Той беше неизменно нежен, вежлив и внимателен. Тя оставаше равнодушна и безмълвна. Всеки ден в часовете за хранене Гонзаг изпращаше домоуправителя, за да покани госпожа принцесата. Той не си позволяваше да сложи дори троха в устата, преди да е изпълнил тази формалност. Гонзаг беше съвършен благородник. И всеки ден първата придворна дама на госпожа принцесата отговаряше, че господарката й се чувствува неразположена и моли господин принца да я освободи от задължението да присъствува на масата. Това се повтаряше триста шейсет и пет пъти в годината в продължение на осемнайсет години.
В същото време Гонзаг много често говореше за съпругата си, при това с особена нежност. Това бяха напълно готови фрази, които започваха така: „Госпожа принцесата ми каза“…, или: „Аз казах на госпожа принцесата…“. И той на драго сърце вмъкваше тези изрази в разговора. Това, разбира се, далеч не можеше да заблуди околните, но те си даваха вид, че му вярват, което напълно би задоволило някои люде без предразсъдъци.
Гонзаг беше човек безскрупулен, безспорно хитър, хладнокръвен и нагъл. В маниерите му се долавяше онази донейде театрална величавост, присъща на жителите на родината му; той лъжеше с безочие, граничещо с героизъм, и макар че беше най-безсрамният блудник в кралския двор, на обществени места всяка от думите му носеше отпечатъка на най-строга нравственост и благоприличие. Регентът го имаше за свой най-добър приятел. Всички му бяха признателни за усилията, които полагаше, за да открие дъщерята на клетия Ньовер, третия Филип, другия приятел от детинство на регента. От нея нямаше и следа, но тъй като беше невъзможно да се установи смъртта й, Гонзаг, между другото, се явяваше и законен настойник на това дете, което без съмнение отдавна го нямаше на този свят, и в качеството си на такъв прибираше доходите на Ньовер.
Доказаната смърт на госпожица дьо Ньовер би го направила действителен наследник на херцог Филип, тъй като неговата вдовица, макар и да беше отстъпила пред родителската настойчивост що се отнася до женитбата, се бе показала непреклонна във всичко, което засягаше интересите на дъщеря й. Тя се омъжи за принца, но веднага направи всеобщо достояние положението си на вдовица на Филип дьо Ньовер, като в същото време узакони раждането на дъщеря си в своя брачен договор. Вероятно Гонзаг имаше основателни причини, за да се съгласи на това. Той търсеше вече осемнайсет години, принцесата също, но техните еднакво неуморни усилия, макар и продиктувани от съвършено различни подбуди, бяха останали безрезултатни.