— И в мелницата — мелничарка — прекъсна го гасконецът. — Че то шило в торба стои ли!
Паспоал се удари с юмрук в гърдите.
— Страстите! — извика той, вдигайки очи към небето. — Страстите съсипват живота и не позволяват на един млад човек да задели нещичко за черни дни! — И давайки по този начин израз на непокваримата нравственост на своята житейска философия, Паспоал продължи: — Направих също като теб, пропътувах от град на град цялата тази безинтересна, нецивилизована, невежа и скучна страна, пълна с мършави охтичави студенти, със скудоумни поети, които броят мухите на лунна светлина, с шишкави бургмистри, на които и през ум не им минава да пратят на оня свят някой далечен племенник, с църкви, дето литургията не се пее, с жени… Не, не бих могъл да спомена с лошо тези създания, чиито прелести украсиха и провалиха кариерата ми! С една дума, сурово месо и бира вместо вино!
— Гръм да ме порази, ако някога кракът ми стъпи в тази проклета страна! — решително заяви Кокардас.
— Видях Кьолн, Франкфурт, Виена, Берлин, Мюнхен и сума други големи градове, където човек среща групи млади люде, които пеят песните на сатаната, дето всеки от нас го носи в себе си приживе;. Направих също като теб, обзе ме носталгия по родината, тъй че набързо прекосих Фландрия и ето ме тук!
— Франция! — извика Кокардас. — Няма нищо по-хубаво от Франция, момчето ми!
— Благородна страна!
— Родина на виното!
— Майка на любовта! Драги мой метр — поде Паспоал след този дует, в който си бяха съперничили техните лирични пориви, — нима единствено липсата на мараведис, примесена с носталгия по родината, те накараха отново да преминеш Границата?
— Ами теб? Нима само носталгията те принуди да го сториш? Брат Паспоал поклати глава. Кокардас сведе страховитите си очища и рече:
— Има и нещо друго. Една вечер, свивайки зад ъгъла на една улица, се озовах лице срещу лице с… познай с кого?
— Досещам се — отвърна Паспоал. — Подобна среща ме накара да напусна Брюксел колкото се може по-скоро.
— Така и аз, любезни ми, почувствувах, че каталонският климат вече не е никак здравословен за мен. Какво пък, не е срамно да отстъпиш пред Лагардер!
— Не знам дали е срамно, но във всеки случай е предпазливо. А знаеш ли историята на нашите съучастници в събитията в рова на Кайлюс? — Паспоал зададе въпроса почти шепнешком.
— Да, да, знам я — побърза да отговори гасконецът. — Оня вагабонтин беше казал: „Всички ще загинете от моята ръка“.
— И думите стават дела. По време на нападението бяхме деветима заедно с капитан Лорен, главатарят на ония пладнешки разбойници. Тях изобщо не ги слагам в сметката.
— Деветима майстори на шпагата! — замислено рече Кокардас. — Всички се изправиха на крака още там, в крепостния ров, изпосечени, покрити с рани, целите в кръв, но живи.
— От тях първи си отидоха Щаупиц и капитан Лорен. Щаупиц беше от знатен произход, макар че имаше вид на селяндур. Капитан Лорен беше военен и кралят на Испания го назначи за командир на лолк. Щаупиц загина под стените на собствения си замък, недалеч от Нюрнберг; загина от удар с шпага, ето тук, между очите!
Паспоал сложи пръста си на споменатото място. Кокардас неволно повтори жеста му и додаде:
— Капитан Лорен загина в Неапол от удар с шпага между очите, точно тук! Бог да ни е на помощ! За онези, които знаят и помнят, това е знакът на отмъстителя.
— Всички други преуспяха — Продължи Паспоал, — тъй като в щедростта си господин дьо Гонзаг забрави единствено нас. Пинто се ожени за една мадона от Торино, Матадора държеше школа по фехтовка в Шотландия, а Жоел дьо Жюган си купи имение някъде накрай Бретания.
— Тъй, тъй — съгласи се отново Кокардас. — Живееха си спокойно и на широка нога. Но Пинто беше убит в Торино, а Матадорав Глазгоу.
— Жоел дьо Жюган падна убит в Морлекс — продължи брат Паспоал. — И всички от същия удар.
— Ударът на Ньовер, дявол го взел!
— Ужасният удар на Ньовер!
Те се умълчаха за миг. Кокардас повдигна клепналата периферия на шапката си, за да изтрие плувналото си в пот чело.
— Остава Фаенца — наруши след малко той мълчанието.
— И Салдан — додаде брат Паспоал.
— За тези двамата Гонзаг направи много. Фаенца е кавалер.
— А Салдан е барон. Но и техният ред ще дойде.
— Рано или късно, но все някога ще дойде и нашият ред! — промърмори гасконецът.
— Нашият също! — повтори Паспоал и потръпна.