— На мен! Сега съм аз! Записал съм се! И не се пререждайте, моля!
— Ето че и други идват — отбеляза гасконецът. — Сега ще видим нещо ново!
— Тишина, за бога! Тишина! — заповяда нечий властен глас от прага на залата.
— Господин Пейрол — пошушна брат Паспоал. — По-добре да не се показваме.
Те се свиха в дъното на нишата и дръпнаха завесите.
В същия миг в залата влезе господин Пейрол, сподирен, не, по-скоро тласкан от гъста тълпа молители. Това бяха молители от много рядък и ценен вид: те гордяха от желание да дадат много пари в замяна на малко дим.
Господин Пейрол беше облечен в изключително пищен костюм, а сред дантелените талази, които покриваха мършавите му китки, проблясваха брилянти.
— Но моля ви, господа, моля ви! — рече той влизайки, като си вееше със своята кърпичка, везана с алансонски дантели. — Не прекрачвайте границите на приличието, вие наистина се самозабравяте!
— Ах, този негодник е просто великолепен! — въздъхна Кокардас.
— Бива си го! — съгласи се брат Паспоал.
И имаше пълно право. Пейрол наистина си го биваше. Бога ми, та той така ловко си служеше с бастуна, който държеше в ръка, за да отблъсква навалицата от оживели екюта. От лявата и от дясната му страна пристъпваха двама секретари, въоръжени с огромни тефтери.
— Запазете поне достойнство! — продължи той, отърсвайки няколко трошици емфие от малинските дантели на жабото си. — Та възможно ли е страстта за печалба чак толкоз да…!
И той направи толкова красив жест, че двамата учители по фехтовка, скрити като зрители в зарешетена ложа, изпитаха желание да изръкопляскат. Но търговците не можеха да бъдат залъгани лесно.
— На мен! — разкрещяха се те. — Аз съм първи! Аз съм на ред! Пейрол се спря и рече:
— Господа!
Веднага настъпи тишина.
— Моля ви да запазите малко спокойствие — продължи той. — Тук аз представлявам лично особата на принц дьо Гонзаг, аз съм неговият иконом. Някъде все още виждам покрити глави.
Тутакси всички шапки бяха свалени.
— Чудесно! — каза Пейрол. — Господа, ето какво имам да ви казвам.
— Ш-шт! Ш-шт! Слушайте! — разнесе се в тълпата.
— Канторите в тази галерия ще бъдат построени и предадени утре.
— Браво!
— Тази зала е единствената, която ни остана. Това са последните места. Всичко друго е разпродадено, с изключение на личните апартаменти на негово височество и покоите на госпожа принцесата. — При тези думи той се поклони.
Врявата избухна с нова сила:
— На мен! Аз съм записан. По дяволите, няма да се оставя да ме прередят!
— — Я не ме блъскайте!
— Нима ще нагрубите една жена?!
Да, защото тук имаше и жени, прароднини на онези грозни дами, които в наши дни стряскат минувачите край борсата около два часа следобед.
— Глупак!
— Дръвник! — Простак!
Следваха ругатните и писъците на деловите жени. Назрял беше моментът да се хванат за косите. Кокардас и Паспоал вече протягаха вратове, за да могат по-добре да наблюдават боя, когато вратата в дъното на залата, намираща се зад подиума, широко се отвори.
— Гонзаг! — прошепна гасконецът.
— Милиардерът! — добави нормандецът. Двамата неволно свалиха шапките си.
И наистина на подиума се появи Гонзаг, придружен от двама млади благородници. Той беше все тъй красив, макар че вече наближаваше петдесетте. Високата му фигура напълно бе запазила великолепната си гъвкавост. По челото му нямаше и помен от бръчки; разкошната му, натежала от благовония коса заливаше с черния кехлибар на бляскавите си къдри раменете на скромния фрак от черно кадифе. Неговият изящен вид нямаше нищо общо с пищността на Пейрол. Жабото му струваше петдесет хиляди ливри, а по лентата на съсловния орден, от който изпод белия му сатенен жакет се подаваше само крайчецът, имаше брилянти за един милион.
Младите благородници, които го съпровождаха, бяха глумливият Шаверни, негов братовчед по линия на Ньовер, и кадетът дьо Навай. И двамата бяха напудрени и носеха изкуствени бенки. Бяха все очарователни, малко женствени и донякъде преситени младежи, вече развеселени, въпреки ранния утринен час, от няколко глътки шампанско, които носеха коприната и кадифето с неподражаема арогантност.
Кадетът дьо Навай вече беше навършил двайсет и пет години; маркиз дьо Шаверни наближаваше двайсетте. Те се спряха, известно време наблюдаваха блъсканицата и се разсмяха едновременно от все сърце.
— Но господа, господа! — извика Пейрол и свали шапката си. — Имайте поне малко уважение към господин принца!
Тълпата търговци, готови само допреди миг да се хванат гуша за гуша, се укроти като по чудо; всички претенденти за парцели едновременно превиха гръб в поклон, а дамите направиха реверанс. Гонзаг небрежно поздрави с ръка и отминавайки, рече: