— Решителен… Да, достатъчно — отвърна Езоп, гледайки го втренчено. — Колкото до хитър, ще видим!
Слабият му гласец стържеше като детско кречетало.
— Браво, Езоп! Браво! — повториха всички.
Кокардас и Паспоал вече на нищо не се учудваха. И при все че изумлението им отдавна ги бе лишило от дар слово, гасконецът тихо попита:
— Имали ли сме някога вземане-даване с гърбави, любезни?
— Не, поне доколкото си спомням.
— Гръм да ме порази, но ми се струва, че някъде съм виждал тези очи!
Гонзаг също наблюдаваше дребното човече с изключително внимание.
— Друже — каза той, — знаете ли, че се плаща в брой?
— Знам — отвърна Езоп, тъй като отсега нататък никой нямаше да го нарича другояче. Негов кръстник беше станал Шаверни.
Езоп извади от джоба си един портфейл и тикна в ръцете на Пейрол шейсет държавни облигации по петстотин ливри. Присъствуващите едва ли не очакваха да видят как тези хартийки се превръщат в сухи листа, дотолкова фантастична беше появата на малкия човечец. Но това бяха напълно редовни облигации на компанията.
— Разписката ми — каза той.
Пейрол му даде разписката. Езоп грижливо я сгъна и я сложи на мястото на парите. После потупа с ръка по тефтера и заяви:
— Чудесна сделка! Довиждане, господа!
И той много учтиво се поклони на Гонзаг и неговото обкръжение.
Всички се отдръпнаха, за да му сторят път и макар че все още се смееха, някакъв неведом хлад смразяваше душите им. Гонзаг беше замислен.
Пейрол и хората му започнаха да отпращат купувачите, на които им се щеше да е вече утрешният ден. Приятелите на принца продължаваха да гледат, при това съвсем несъзнателно, към вратата, през която беше излязло черното човече.
— Господа — каза Гонзаг, — моля да ме последвате в апартаментите ми, докато подредят залата.
— Хайде! — рече Кокардас зад завесата. — Или сега, или никога! Да вървим!
— Страх ме е — призна стеснителният Паспоал.
— И таз добра! Тогава аз ще мина напред.
Той хвана Паспоал за ръка и със свалена шапка се насочи към Гонзаг.
— По дяволите! — възкликна Шаверни, когато ги зърна. — Братовчед ми е решил да ни представи цяла комедия! Днес е ден на маскарадите. Гърбушкото не беше лош, но това е най-възхитителната двойка пладнешки разбойници, която съм виждал в живота си!
Кокардас-младши го изгледа накриво. Навай, Ориол и останалата пасмина веднага наобиколиха нашите приятели и започнаха да ги разглеждат с любопитство.
— Бъди благоразумен! — прошепна Паспоал на ухото на гасконеца.
— Гръм да ги порази дано! — изръмжа Кокардас. — Ще рече човек, че никога не са виждали истински благородници, така са ни зяпнали!
— Високият е същинска прелест! — възхищаваше се Навай.
— На мен повече ми харесва нисичкия — забеляза Ориол.
— Няма повече кучешки колиби за даване под наем; какво ли ги носи насам?
За щастие двамата вече се бяха изправили пред Гонзаг, който едва тогава ги забеляза и потрепера.
— А, какво желаят тези храбреци? — попита той.
Кокардас се поклони с онова достолепно изящество, което неизменно съпътствуваше всяко негово действие. Поздравът на Паспоал беше по-скромен, но това бе поклон на истински светски човек. Кокардас-младши изгледа пищната тълпа, която го беше взела на подбив, и високо и ясно изрече:
— Аз и този благородник сме стари познати на негово височество и идваме да му поднесем нашите почитания.
— Виж ти! — възкликна Гонзаг.
— Ако в момента ваше височество е зает с неотложни дела — продължи гасконецът и отново се поклони, — ние ще дойдем в часа, който благоволи да ни определи.
— Точно така — смутолеви Паспоал, — ще имаме честта да дойдем пак.
Последва трети поклон, след което двамата едновременно се изправиха, сложили ръце на дръжките на шпагите си.
— Пейрол! — повика Гонзаг своя иконом, който току-що беше отпратил и последния участник в търга. — Позна ли тези мили момци? — попита го той. — Заведи ги да утолят глада и жаждата си в кухнята, а после им дай нови дрехи и нека бъдат на мое разположение!
— Ах, ваше височество! — извика Кокардас.
— Великодушни принце! — разчувствува се Паспоал.
— Вървете! — заповяда Гонзаг.
Те се отдалечиха заднешком, като се кланяха до земята и метяха пода със старите пера на шапките си. Когато се озоваха лице срещу лице с шегаджиите, Кокардас пръв нахлупи шапката на главата си, дръзко я накриви и многозначително повдигна с върха на рапирата си оръфаните поли на своето наметало. Брат Паспоал направи каквото можа, за да не остане по-назад. След това и двамата, кой от кой по-горди и надменни, с вирнати носове и юмруци на кръста, хвърлиха по един изпепеляващ поглед на присмехулниците и последваха Пейрол в кухнята, където умението им да боравят с вилицата смая цялата прислуга на принца.