За миг Гонзаг забави отговора си.
— Нима съм сам? — попита след малко той с проникновен глас. — Нима не съм се заел да осигуря и вашето благополучие?
Присъствуващите се размърдаха в изблик на дълбока признателност. Върху лицата на всички, било повече или по-малко, се изписа умиление.
— Принце, знаете, че можете да разчитате на мен — каза Навай.
— И на мен! — извика Жирон.
— И на мен! И на мен!
— На мен също, дявол да го вземе! — обади се накрая и Шаверни. — Просто исках да разбера…
Гонзаг го прекъсна и с високомерно леден тон заяви:
— Ти си прекалено любопитен, малки братовчеде! Това ще те погуби. Разбери веднъж завинаги, че онези, които са с мен, трябва решително да тръгнат по моя път, бил той верен или погрешен, прав или криволичещ.
— Но все пак…
— Такава е моята воля! Всеки е свободен да ме последва, или да изостане. Но ако някой се спре, това означава, че доброволно е скъсал договора и за мен той вече няма да съществува. Тези, които са с мен, трябва да виждат с моите очи, да чуват с ушите ми и да мислят с моя ум. Отговорността никога не пада върху ръцете, отговорността за всичко носи главата, а главата, това съм аз. Чуй ме добре, маркизе, не искам други приятели!
— А ние искаме само едно — добави Навай, — ние искаме нашият велик сродник да ни покаже пътя.
— Могъщи братовчеде — каза Шаверни, — ще ми позволите ли най-смирено и покорно да ви задам само един въпрос? Какво трябва да правя аз?
— Да пазиш тишина и да ми дадеш гласа си на съвета.
— Дори с риск да накърня трогателната преданост на нашите приятели, искам да ви уверя, братовчеде, че държа на гласа си почти толкова, колкото и на празна чаша от шампанско, но…
— Никакво „но“! прекъсна го Гонзаг.
И всички с въодушевление повториха:
— Никакво „но“!
— Ние ще се сплотим около негово височество — надуто заяви Ориол.
— Негово височество умее тъй добре да си спомня за всички, които му служат — добави Таран, този войнствуващ финансист.
Поканата не беше кой знае колко изящно отправена, но поне бе недвусмислена. Всеки прие студено изражение на лицето, да не би да го сметнат за съучастник. Шаверни отправи към Гонзаг тържествуваща подигравателна усмивка. Принцът му се закани с пръст като на непослушно дете. Гневът му беше преминал.
— Предаността на Таран ми допада най-много — каза той и в гласа му прозвуча едва доловима нотка на презрение. — Таран, приятелю, чифликът в Епернай е ваш.
— Ах, принце! — възкликна банкерът.
— Никакви благодарности! — прекъсна го Гонзаг. — Моля ви, Монтобер, отворете прозореца, не се чувствувам добре.
Веднага всички се втурнаха към прозорците. Гонзаг беше силно пребледнял, изпод косата му избиваха ситни капчици пот. Той намокри кърпичката си в чашата вода, която му поднесе Жирон и я притисна към челото си.
Шаверни се беше приближил в порив на искрена загриженост.
— Нищо особено — рече принцът, — просто съм уморен… Цяла нощ не мигнах, а бях длъжен да присъствувам и на събуждането на краля.
— Но за какъв дявол ви е притрябвало да се преуморявате толкова, братовчеде! — извика Шаверни. — Та какво повече може да направи за вас кралят? Бих казал дори: какво повече може да направи за вас господ?
Що се отнася до Всевишния, нямаше в какво да упрекнем Гонзаг. Ако ставаше още в тъмни зори, то положително не беше, за да се изповяда и причести. Той стисна ръката на Шаверни. Със сигурност можем да твърдим, че той на драго сърце и при това много щедро би заплатил, за да науча отговора на въпроса, който Шаверни току-що му беше задал.
— Неблагодарник! — промълви принцът. — Нима моля за себе си? Ласкателите на Гонзаг едва-що не коленичиха. Устата на Шаверни беше затворена.
— Ах, господа — продължи Гонзаг, — какво очарователно дете е нашият млад крал! Той ви знае по имена и всеки път ме разпитва за моите добри приятели.
— Нима е истина! — възторгваха се всички в един глас.
— Когато господин регентът, който стоеше до леглото заедно с мадам Палатин, разтвори балдахина, младият Луи отвори своите прелестни клепки, все още натежали от съня, и на нас ни се стори, че изгря зората.
— Зората с розовите пръсти! — обади се непоправимият Шаверни.
Нямаше човек, който поне за миг да не изпита желание да го линчува.
— Нашият млад крал — продължи Гонзаг, — подаде ръка на Негово кралско височество, а когато ме забеляза, каза: „А, добър ден, принце. Онази вечер ви зърнах в «Кур ла Рен», заобиколен от вашата свита. Би трябвало да ми отстъпите господин Жирон, това е един наистина великолепен кавалер!…“