— Най-сетне! — казваше си тя. — Най-сетне моят прекрасен принц ще изпълни обещанието си. Ще видя и ще ме видят! И Париж, който толкова много са ми хвалили, ще бъде за мен не само един усамотен павилион сред студена градина, заобиколена от стени!
И цялата сияеща, тя току се отскубваше от ръцете на камериерките и се завърташе в танц из стаята като палаво дете, каквото всъщност и беше.
През това време господин Пейрол беше стигнал до края на градината. В дъното на една тясна и мрачна алея, върху купчина сухи листа, бяха проснати две наметала, под които се отгатваха очертанията на човешки тела. Разтреперан, Пейрол повдигна едното наметало, след това другото. Под първото се намираше Фаенца, под второто — Салдан. И двамата имаха една и съща рана на челото, между очите. Зъбите на Пейрол шумно изтракаха. Той бързо пусна наметалата.
VI. Доня Крус
Има една покъртителна история, която всички романисти са описали поне веднъж в живота си: историята за майката-херцогиня и нейното нещастно дете, отвлечено от шотландски джипси, или от калабрийски зингари, от рейнски роми, от унгарски или испански цигани. Ние не знаем, а и не поемаме задължението да узнаем дали нашата красива доня Крус е похитена херцогиня, или истинска циганска щерка. Сигурно е само това, че целия си живот тя бе прекарала сред циганите, пътувайки като тях от град на град, от село на село, и че бе танцувала по градските площади толкова, колкото се искаше от нея, за да припечели някой мараведис. Самата тя ще ни разкаже как е изоставила този свободен, но недоходен занаят, за да дойде в Париж и да живее в павилиона на господин дьо Гонзаг.
Половин час след приключването на тоалета й ние отново я виждаме в стаята на принца, смутена, въпреки своята дързост, и ужасно сконфузена от ефектната си поява в голямата зала на двореца Ньовер.
— Защо Пейрол не ви придружи? — попита я Гонзаг.
— Докато се обличах, вашият Пейрол загуби ума и дума — отвърна девойката. — Напусна ме само за миг, за да се поразходи в градината, а когато се върна, имаше вид на човек, ударен от гръм. Но, ваше височество — възкликна тя и в гласа й звъннаха ласкави нотки, — не сте ме повикали, за да си говорим за вашия Пейрол, нали?
— Не — отвърна Гонзаг и се разсмя, — не съм ви повикал, за да си говорим за моя Пейрол.
— Кажете, по-скоро ми кажете! — извика доня Крус. — Нали виждате, че изгарям от нетърпение! Веднага ми кажете!
Гонзаг внимателно я наблюдаваше. „Дълго време търсих — мислеше си той, — но щях ли да намеря нещо по-добро? Тя й прилича и, кълна се, това не е внушение!“
— Хайде де, кажете ми най-сетне! — настоя доня Крус.
— Седнете, мило дете — рече Гонзаг.
— Нима отново ще се върна в моя затвор?
— Да, но не за дълго.
— Ах! — разочаровано възкликна девойката. — Значи все пак ще се върна! Днес за първи път зърнах едно кътче от града, цялото обляно в слънце. Чудесно беше. Сега самотата ми ще бъде още по-тягостна.
— Не се намираме в Мадрид — забеляза Гонзаг, — трябва да сме предпазливи.
— Защо, кому е нужна тази предпазливост? Нима съм сторила нещо лошо, за да се налага да ме крият?
— Не, разбира се, не, доня Крус, но…
— Чуйте ме, ваше височество! — прекъсна го пламенно тя. — Трябва да ви кажа нещо! Много ми е мъчно! Излишно е да ми напомняте това, сама виждам, че вече не сме в Мадрид, където бях бедна, наистина, където бях едно злочесто сираче, това също е вярно, но където бях свободна, волна като вятъра! — За миг тя млъкна и леко смръщи черните си вежди. После попита: — Знаете ли, ваше височество, че ми бяхте обещал много неща?
— Ще изпълня повече, отколкото съм обещал — отвърна Гонзаг.
— Това също е обещание, а аз започвам вече да не вярвам на обещания. — Веждите й се отпуснаха и мечтателен унес омекоти блясъка на пронизващия й поглед. — Всички ме знаеха — каза тя, — както простите люде, така и велможите. Обичаха ме и когато се появявах, ги чувах да викат: „Елате, елате да видите циганката, която ще танцува Хереското бамболео!“ Ако ли се случеше да закъснея, винаги имаше хора, много хора, които ме чакаха на Пласа Санта, зад двореца Алказар. Нощем в сънищата си отново виждам големите портокалови масиви на двореца, които насищат вечерния здрач с благоухание, виждам къщите с кокетни кули, чиито щори се вдигат наполовина с падането на нощта. Ах, на не един испански гранд отстъпих моята мандолина! Прекрасна страна! — въздъхна тя със сълзи на очи. — Страна на аромати и серенади! Тук сянката на вашите дървета е студена и те кара да зъзнеш!