Доня Крус се опита да отгатне.
— Усмивката ли? — попита тя като дете, на което задават наивна гатанка.
— Не — отвърна Гонзаг.
— Изяществото?
— Не, доня Крус, вие притежавате и едното, и другото. Това, за което ви говоря…
— Аз го нямам. И какво е то? — И понеже Гонзаг се бавеше с отговора, тя нетърпеливо добави: — А вие ще ми го дадете ли?
— Ще ви го дам, доня Крус.
— Но тогава какво е това, което аз не притежавам? — попита кокетката и в същото време хвърли тържествуващ поглед към огледалото. Вярно е, че огледалото не можеше да замести отговора на принца.
— Име — отвърна Гонзаг.
И ето, че доня Крус изведнъж се сгромоляса от върха на своето блаженство. Име! Тя нямаше име! Пале Роаял не беше Пласа Санта зад Алказар. Тук не ставаше дума да танцува под звуците на баска тамбура, с колан от фалшиви цехини на кръста. О, клетата доня Крус! Наистина, Гонзаг току-що й беше обещал нещо, но обещанията на Гонзаг… Освен това, току-така дава ли се име? Гонзаг сякаш искаше да предвари точно това възражение.
— Ако нямахте име, скъпо дете — рече той, — цялата ми нежна обич би била безпомощна. Но вашето име беше просто изгубено и аз го намерих. Вие носите едно от най-прославените имена във Франция.
— Но какво говорите? — слиса се момиченцето.
— Вие имате род — продължи Гонзаг с тържествен тон, — могъщ род, сроден с нашите крале. Баща ви беше херцог.
— Баща ми! — повтори доня Крус — Бил херцог, казвате? Нима е мъртъв?
Гонзаг наведе глава.
— А майка ми? — гласът на клетото дете трепереше.
— Майка ви е принцеса — отвърна Гонзаг.
— Значи е жива! — извика доня Крус и сърцето й лудо затупка. — Вие казахте: „Тя е принцеса“! Тя е жива! Майка ми! Моля ви, говорете ми за моята майка!
Гонзаг сложи пръст на устните си.
— Не сега — прошепна той.
Но доня Крус не можеше да бъде залъгана с подобно тайнствено поведение. Тя стисна ръцете на Гонзаг и заяви:
— Вие ще ми разкажете за моята майка, и то още сега! Боже мой! Как ще я обичам! Нали е много добра? И много красива? Странно, наистина — каза тя много сериозно, — винаги съм го сънувала. Някакъв вътрешен глас ми казваше, че съм дъщеря на принцеса.
Гонзаг с голяма мъка успя да остане сериозен. „До една си приличат“ — помисли си той.
— Да — продължи доня Крус, — всяка вечер, когато заспивах, аз я виждах, моята майка, винаги, винаги сведена над леглото ми, с разрошена черна коса, с колие от перли, с гордо извити вежди и брилянтени обици, с нежен, тъй нежен поглед! Как се казва майка ми?
— Все още не трябва да знаете това, доня Крус.
— Но защо?
— Една голяма опасност…
— Разбирам! Разбирам! — прекъсна го тя, завладяна внезапно от някакъв романтичен спомен. — В Мадрид съм ходила на театър и в пиесите беше точно така: никога от първи път не казваха на младите девойки имената на майките им.
— Точно така, никога — потвърди Гонзаг.
— Съществува някаква голяма опасност, казвате — продължи доня Крус. — Хайде, открийте ми я, аз мога да пазя тайна! Бих запазила тайната си до гроб!
Тя се изправи пред него, красива и горда като Химена.
— Не се и съмнявам в това — каза Гонзаг, — но имайте още малко търпение, мило дете. Ще узнаете тайната на вашата майка само след няколко часа. А сега — продължи принцът, — трябва да знаете само едно: вие не се казвате Мария де Санта Крус.
— Нима истинското ми име е било Флор?
— Също не.
— Но тогава как се казвам?
— При раждането си вие получихте името на вашата майка, която е испанка. Вие се казвате Орор.
Доня Крус трепна и повтори:
— Орор! — После плясна с ръце и добави: — Какво странно съвпадение!
Гонзаг изпитателно я погледна, чакаше я да продължи.
— Защо се изненадахте така? — попита той.
— Защото името е много рядко — отвърна замислено девойката, — и ми напомня…
— И ви напомня? — попита Гонзаг тревожно.
— Горката мъничка Орор! — прошепна доня Крус с насълзени очи. — Беше тъй добра и красива! Колко много я обичах!
Гонзаг полагаше явно усилие, за да обуздае трескавото си любопитство. За щастие доня Крус се бе отдала изцяло на своите спомени.
— Познавали сте някакво момиче, което се е казвало Орор, така ли? — поинтересува се принцът с привидно хладно безразличие.
— Да.
— На колко години беше?
— На моята възраст. И двете бяхме деца. Обичахме се нежно, макар че тя живееше в доволство, а аз бях много бедна.
— И отдавна ли беше това?
— Преди години — отвърна доня Крус, после внезапно погледна Гонзаг в очите и попита: — Но нима това наистина ви интересува, господин принце?
Гонзаг беше от онези хора, които никога не ще изненадаш неподготвени. Той хвана ръката на доня Крус и благодушно отвърна: