— Стойте там — спря я Гонзаг. — Все още не трябва да ви виждат.
Под прозореца, върху цялата площ на опустошената градина гъмжеше гъста тълпа. Принцът дори не погледна натам, неговият замислен и мрачен поглед се впи в прозорците на жена му.
— Дали ще дойде? — попита се той.
Намусена, доня Крус се беше върнала на мястото си.
— Дори и така да е, битката поне ще бъде решителна! — каза си Гонзаг и, съвземайки се най-сетне от изживяното вълнение, помисли: — На всяка цена трябва да узная…
Той тъкмо се канеше да се върне обратно при младата си събеседничка, когато му се стори, че разпознава сред тълпата онази дребничка странна личност, чиято чудата прищявка тази сутрин беше предизвикала същинска сензация в тържествената зала: гърбавият собственик на колибата на Медор. Гърбавия държеше в ръка един часослов и също гледаше към прозорците на мадам дьо Гонзаг. При всички други обстоятелства Гонзаг навярно би обърнал повече внимание на този факт, тъй като обикновено нищо не оставяше на случайността, но този път той бързаше да разбере. Ако беше останал на прозореца само още миг, ето какво щеше да види: по стълбището на лявото крило слезе някаква жена, една от камериерките на принцесата; тя се приближи до Гърбавия, който бързо й каза няколко думи и й връчи часослова. След това камериерката се върна при госпожа принцесата, а Гърбавия изчезна.
— Шумът идваше от някаква разпра между моите нови наематели — каза Гонзаг, сядайки отново до доня Крус. — И така, за какво говорехме, мило дете?
— За името, което трябва да нося отсега нататък.
— За името, което е ваше, Орор. Но нещо като че ли ни беше смутило. Какво е то?
— Нима вече сте забравил? — попита доня Крус с лукава усмивка.
Гонзаг се престори, че се мъчи да си спомни.
— А, да! Сетих се! — възкликна той. — Говорехме за някакво момиче, което сте обичала и което също се казвало Орор.
— Да, за една красива млада девойка, сираче като мен.
— Точно така! И това е било в Мадрид, нали?
— Да, в Мадрид.
— Тя испанка ли беше?
— Не, французойка.
— Французойка ли? — повтори Гонзаг с възхитително изиграно безразличие, като дори сдържа лека прозявка. Човек би казал, че води този разговор само от учтивост. Но всички негови усилия бяха напразни, за това би трябвало да го предупреди лукавата усмивка на доня Крус.
— А кой се грижеше за нея? — попита той с разсеян вид.
— Една стара жена.
— Това се разбира от само себе си, но кой плащаше на дойката?
— Един благородник.
— И той ли беше французин?
— Да, французин.
— Млад или стар?
— Млад и много хубав.
Тя го гледаше право в очите. Гонзаг се престори, че потулва втора прозявка.
— Но защо ми говорите за неща, които ви отегчават, принце? — разсмя се доня Крус. — Та вие не познавате благородника. Никога не съм допускала, че сте толкова любопитен.
Гонзаг разбра, че трябва да се постарае да играе по убедително.
— Аз не съм любопитен, детето ми — отвърна той с променен тон, — вие все още не ме познавате достатъчно. В действителност лично аз не се интересувам нито от младата девойка, нито от този благородник, макар че в Мадрид познавам много хора, но знайте, че винаги, когато разпитвам, аз имам причини, за да го правя. А бихте ли ми казала името на благородника?
Този път в прекрасните очи на доня Крус се четеше истинско подозрение.
— Забравих го — отвърна тя сухо.
— Вярвам, че ако проявите малко добра воля… — настоя Гонзаг с усмивка.
— Повтарям ви, забравих го!
— Хайде, ако се поровите в спомените си… Да потърсим двамата.
— Но какво значение има за вас името на този благородник?
— Нека по-напред си го спомним, ви казах, а после ще разберете какво имам предвид. Дали пък не е…?
— Господин принце — прекъсна го девойката, — колкото и да се опитвам, няма да си го спомня.
И това бе изречено с такъв категоричен тон, че всяка по-нататъшна настойчивост ставаше безпредметна.
— Тогава да не говорим повече за това — рече Гонзаг. — Жалко, наистина, и ще ви кажа защо е жалко. Един френски благородник, установил се в Испания може да бъде само изгнаник. За нещастие там ги има много. Тук, на вашите години, вие нямате никаква компания, мило мое дете, а приятелство насила не става. Казах си: имам достатъчно влияние, ще накарам да помилват този благородник, а той ще доведе момичето и моята скъпа малка доня Крус няма да бъде вече самичка.