В думите му имаше толкова неподправена чистосърдечност, че младата девойка бе трогната до дъното на Душата си.
— Ах! — възкликна тя. — Колко сте добър!
— Не съм и злопаметен — усмихна се Гонзаг. — Все още е време.
— Дори не смеех да ви помоля за това, което сега ми предлагате, но умирах от желание да го сторя! — каза допя Крус. — Вече не е необходимо нито да знаете името на благородника, нито да пишете до Испания; аз отново видях приятелката си.
— Неотдавна, предполагам?
— Съвсем наскоро.
— И къде?
— В Париж.
— Тук! — възкликна Гонзаг.
От недоверието на доня Крус не бе останала и следа. Принцът все още се усмихваше, но целият беше пребледнял.
— Боже мой! — подхвана момиченцето, без дори да го подканват. — Това се случи в деня на нашето пристигане. Отдавна вече бяхме минали портата „Сент Оноре“, а аз все се препирах с господин Пейрол, защото исках да дръпна пердетата. Той упорито продължаваше да ги държи спуснати и така ми попречи да видя Пале Роаял, което никога няма да му простя. На завоя при един малък двор, където каретата едва-що не досягаше стените, внезапно дочух нечия песен. Господин Пейрол беше затиснал пердето с ръка, но я дръпна веднага, щом счупих ветрилото си в нея. Бях познала гласа: повдигнах пердето. На прозореца на една приземна стая стоеше моята малка Орор, все същата, но много по-красива.
Гонзаг извади от джоба си своя бележник.
— Веднага извиках — продължи доня Крус, — но каретата отново бе ускорила ход. Поисках да сляза, вдигнах страшна олелия. Ах, ако бях само мъничко по-силна, щях да удуша вашия Пейрол!
— Казвате, че това е станало на някаква улица в околностите на Пале Роаял, така ли? — прекъсна я Гонзаг.
— Съвсем близо до него.
— А ще я познаете ли?
— О, но аз знам как се нарича — отвърна доня Крус — Първата ми грижа беше да попитам за това господин Пейрол.
— И как се нарича тя?
— Улица „Шантр“. Но какво пишете, принце?
Гонзаг наистина записваше нещо в бележника си.
— Това, което е необходимо, за да видите отново вашата приятелка.
Доня Крус се изправи с пламнало от възторг лице и сияещи от радост очи.
— Колко сте добър! — повтори тя. — Вие наистина сте много добър!
Гонзаг затвори бележника си и го стисна в ръка.
— Мило дете, много скоро ще можете да се уверите в това — отвърна той. — Сега трябва да се разделим за известно време. Вие ще присъствувате на една тържествена церемония. И изобщо не се стеснявайте да покажете там вашето дълбоко вълнение или смущението си, това е нещо съвсем естествено и всички ще ви бъдат признателни. — Той се изправи, хвана ръката на доня Крус и добави: — След не повече от половин час ще видите вашата майка.
Доня Крус сложи ръка на сърцето си.
— Но какво ще й кажа? — попита тя.
— Не премълчавайте нищо от неволите на вашето детство, нищо, чувате ли?! Не трябва да казвате нищо друго, освен истината, цялата истина! — Принцът дръпна една завеса, зад която се намираше малък будоар, и каза: — Влезте тук.
— Да — прошепна девойката. — Ще се помоля на бога за моята майка.
— Молете се, доня Крус, молете се. Това е знаменателен миг във вашия живот.
Гонзаг й целуна ръка. Тя влезе в будоара и завесата падна зад нея.
— Моят сън се сбъдна! — помисли си тя на висок глас. — Майка ми е принцеса!
Останал сам, Гонзаг седна зад бюрото си и обхвана главата си с ръце. Самият той имаше нужда да се съсредоточи: в съзнанието му бушуваше същински хаос от мисли.
— Улица „Шантр“! — промърмори той. — Но сама ли е? Дали я придружава? Би било прекалено дръзко. И дали наистина е тя?
За миг принцът остана неподвижен, втренчил поглед в пространството, после извика:
— Ето в какво трябва да се уверим преди всичко!
Той позвъни. Никой не се отзова. Повика Пейрол по име. Отново мълчание. Гонзаг стана и бързо мина в библиотеката, където довереникът му обикновено чакаше неговите заповеди. Библиотеката беше празна, само на масата имаше някакъв плик, адресиран до Гонзаг. Той веднага го отвори. Бележката в него беше написана от ръката на Пейрол и съдържаше следните думи: „Идвах. Имах много да ви казвам. В павилиона стават странни неща.“ Отдолу в послепис беше добавено: „Господин кардиналът дьо Биси е при принцесата. Държа ги под око.“ Гонзаг смачка записката.
— Всички — прошепна той, — всички до един ще я убеждават: „Присъствувайте на съвета заради самата себе си, заради вашето дете, ако е още живо…“ Тя обаче ще устои и няма да дойде. Тази жена е мъртва! Но кой я уби? — И той потрепера, свел очи и още по-бледен, после, съвсем несъзнателно, продължи да размишлява на глас: — А какво гордо създание беше! По-красива от най-красивите, нежна като ангел, храбра като рицар! Това е единствената жена, която бих обикнал, ако изобщо можех да обичам някоя жена.