Орор дьо Кайлюс беше съпруга на Гонзаг вече цели осемнайсет години, но можем да твърдим, че изобщо не го познаваше; никога не бе изявила желание нито да го види, нито да го чуе.
Гонзаг беше направил всичко възможно, за да се срещне и разговаря с нея. Гонзаг несъмнено я беше обичал, а може би и все още я обичаше по някакъв свой начин; той имаше твърде високо мнение за себе си, и то с пълно право. Принцът смяташе — дотолкова бе уверен в красноречието си, — че ако принцесата склони поне веднъж да го изслуша, че той ще излезе победител от единоборството. Но принцесата, непреклонна в отчаянието си, изобщо не желаеше да бъде утешавана. Тя бе останала съвсем сама в живота и като че ли намираше удоволствие в забвението. Нямаше нито приятел, нито доверено лице и дори нейният изповедник беше посветен само в тайната на греховете й. Това бе горда и калена в страданията жена. В бронираното й сърце беше останало живо едно-единствено чувство: майчината обич. Тя обичаше пламенно и единствено спомена за дъщеря си. Възпоменанието за Ньовер се беше превърнало за нея в религия. Мисълта за нейната дъщеря й вдъхваше живот и пробуждаше в душата й смътни мечти за бъдещето. За никого от нас не е тайна какво огромно влияние оказват върху нашата същност вещите. Интелигентността и чувствителността на принцеса дьо Гонзаг, винаги сама в тесния кръг на своите придворни дами, на които им бе забранено да говорят, винаги заобиколена от зловещи неми картини, постепенно се бяха притъпили. Понякога тя казваше на свещеника, който я изповядваше:
— Аз съм мъртва.
И това беше самата истина. Клетата жена живееше като привидение. Съществованието й приличаше на болезнен сън. Сутрин, щом се събудеше, безмълвните камериерки се заемаха с нейния мрачен тоалет, след което една от придворните дами отваряше някоя набожна книга. В девет часа идваше капеланът, за да отслужи заупокойна литургия. През останалото време на деня тя оставаше седнала, неподвижна, безучастна, сама. Откакто се беше омъжила, принцесата не бе напускала двореца нито веднъж. Всички я бяха помислили за луда. Малко остана кралският двор да издигне още един олтар, но този път на Гонзаг, заради съпружеската му преданост. И наистина, от устните му никога не се бе отронила жалба.
Веднъж принцесата довери на своя изповедник, забелязал зачервените й от плач очи:
— Сънувах, че съм намерила дъщеря си. Но тя вече не беше достойна да се нарича госпожица дьо Ньовер.
— И как постъпихте в съня си? — попита свещеникът. Подтисната и по-бледа от мъртвец, принцесата отвърна:
— Направих това, което бих сторила и наяве — прогоних я!
От този ден тя стана още по-тъжна и унила. Тази мисъл я преследваше непрестанно. При все това тя нито за миг не прекрати своите най-активни издирвания както във Франция, така и в чужбина. Гонзаг държеше касата си винаги отворена за желанията на своята съпруга, но го правеше така, че всички да разберат тайната на неговата щедрост.
В началото на сезона изповедникът на принцесата беше зачислил към прислугата й една жена на нейните години, също вдовица, която бе привлякла вниманието на Орор дьо Кайлюс. Жената се казваше Мадлен Жиро. Беше кротка и предана.
Принцесата беше спряла избора си върху нея с намерението да я привърже по-близо към своята особа. И сега Мадлен Жиро бе тази, която отговаряше на господин Пейрол, натоварен със задължението два пъти дневно да се интересува за здравето на принцесата: да измоли от името на Гонзаг благоволението принцът лично да изрази своите почитания, както и да съобщи, че кувертът на госпожа принцесата е сложен.
Известен ни е всекидневният еднообразен отговор на Мадлен: госпожа принцесата благодари на господин дьо Гонзаг, но не приема посетители, а се чувствува твърде неразположена, за да седне на масата.
Тази сутрин Мадлен беше имала много работа. Противно на всеки друг път, многобройни посетители бяха изявили желание да бъдат въведени при принцесата. Това бяха все люде представителни и сериозни: господин дьо Ламоаньон, канцлерът д’Агесо, кардинал дьо Биси, херцозите дьо Фоа и дьо Монморанси-Люксембург, нейни братовчеди, принцът на Монако заедно със сина си, херцог дьо Валантиноа, и много други. Всички те бяха дошли да я видят по повод на тържествения семеен съвет, който щеше да се състои днес, и на когото до един бяха членове.