Това достопочтено общество съвсем естествено се разделяше на две групи: онези, които Гонзаг бе спечелил на своя страна, и независимите. В лагера на привържениците му влизаха един херцог, един принц, значителен брой маркизи, немалко графове и кажи-речи всички титулувани дребни риби. Гонзаг възлагаше надежди на красноречието си и на своето неоспоримо право, за да спечели и останалите.
Преди откриването на заседанието си побъбриха свойски. Никой не знаеше със сигурност защо се свикваше съветът. Мнозина смятаха, че става въпрос за някакъв арбитражен спор между принца и принцесата заради имота на Ньовер.
Гонзаг разполагаше с горещи привърженици; госпожа дьо Гонзаг бе защищавана от неколцина почтени възрастни благородници и един-двама млади странствуващи рицари.
След пристигането на кардинала си проби път и друго мнение. Оценката, която прелатът даде на сегашното душевно състояние на принцесата, наведе присъствуващите на мисълта, че ще се обсъжда въпросът за налагането на опекунство.
— Тази женица е кажи-речи съвсем побъркана! — беше заявил кардиналът, който изобщо не подбираше думите си.
Така се утвърди и всеобщото убеждение, че принцесата няма да се яви пред съвета. Въпреки това я поканиха, от благоприличие. За тази отсрочка, при това не без известно високомерие, настоя самият Гонзаг, за което всички му бяха признателни. В два и половина господин дьо Ламоаньон зае председателското място; негови помощници станаха кардиналът, вицеканцлерът и господата дьо Вилроа и Клермон-Тонер. Главният секретар на Парижкия върховен съд взе перото в качеството на съдебен секретар; четирима кралски нотариуси поеха задълженията на помощник-секретари. И петимата положиха клетва. След това думата бе дадена на Жак Талман, главният секретар, за да прочете акта за свикване на съвета.
По същество актът гласеше, че Филип Френски, херцог Орлеански, регент, е възнамерявал лично да председателствува този семеен съвет както заради приятелските чувства, които изпитва към господин принц дьо Гонзаг, така и заради братската обич, свързвала го някога с покойния херцог дьо Ньовер, но че държавническите интереси, които не може да си позволи да пренебрегне макар и за един-единствен ден, независимост личните си предпочитания, го задържат в Пале Роаял. На мястото на негово кралско височество за кралски пълномощници и съдии се назначаваха господата дьо Ламоаньон, дьо Вилроа и д’Аржансон. Негово високопреосвещенство кардиналът се натоварваше със задълженията на кралски настойник на госпожа принцесата. Съветът се обявяваше за върховен съд, имащ право да решава по свое усмотрение окончателно и безапелационно всички въпроси, отнасящи се до наследството на покойния херцог дьо Ньовер, и най-вече въпросите от държавен интерес, а в случай на необходимост и да се произнесе в полза на комуто се следва върху окончателното встъпване във владение на имотите на Ньовер. Дори да го бе съставил собственоръчно, Гонзаг едва ли би успял да редактира до такава степен в своя полза всяка една от точките на протокола.
Присъствуващите изслушаха четенето на документа в благоговейно мълчание, след което негово високопреосвещенство се обърна към председателя дьо Ламоаньон:
— Има ли госпожа принцеса дьо Гонзаг прокуратор? Председателят повтори въпроса на висок глас. В момента, когато Гонзаг се канеше да поиска служебно назначение на такъв, за да продължат нататък, двете крила на голямата врата се разтвориха широко и в залата без предизвестие влязоха разсилните.
Всички станаха на крака. Така можеха да влизат единствено Гонзаг и съпругата му. И наистина на прага се появи принцеса дьо Гонзаг в неизменните си траурни одежди, но тъй величествена и красива, че при вида й по редовете плъзна продължителен възхитен шепот. Никой не очакваше да я види тук, а още по-малко — толкова жизнена.
— Та какво казвахте, братовчеде? — прошепна Мортемар на ухото на дьо Биси.
— Бога ми, заслужавам да ме пребият с камъни заради богохулствата ми! — промърмори прелатът. — Това ми намирисва по-скоро на чудо!
С ясен и спокоен глас, принцесата произнесе:
— Господа, прокураторът е излишен. Ето ме.
Гонзаг веднага скочи от мястото си и се спусна към жена си, за да й предложи ръка. Принцесата не му отказа, но всички забелязаха как цялата потръпна от допира на ръката му, как бледите й бузи промениха цвета си.
В подножието на подиума се беше разположило „домочадието“: Навай, Монтобер, Жирон, Hoce, Ориол и другите. Те първи наскачаха, за да сторят път на двамата съпрузи.
— Каква са си лика-прилика! — забеляза Hoce, сподиряйки с поглед двойката, която изкачваше стъпалата на подиума.