С пълна кесия Кокардас навярно беше весел компаньон, пък и върху простодушно-лукавото лице на брат Паспоал личаха всички признаци на обичайно добро настроение, но днес и двамата бяха тъжни и имаха основателни причини за това: празен стомах, празна кесия и перспективата за една по всяка вероятност опасна работа. Човек винаги може да се откаже от такава работа, но ако си има поминък. За нещастие на Кокардас и Паспоал страстите бяха погълнали всичко. Ето защо сега Кокардас се кълнеше:
— Бог ми е свидетел, че никога вече няма да се докосна нито до картите, нито до чашката!
— А аз завинаги се отричам от любовта! — добави впечатлителният Паспоал.
И двамата започнаха да градят прекрасни целомъдрени мечти върху бъдещите си спестявания.
— Ще си купя пълно снаряжение — въодушевено извика Кокардас, — и ще постъпя като войник в ротата на нашето Парижанче!
— И аз — подкрепи го Паспоал, — като войник или слуга на военния хирург.
— Та нима от мен не би излязъл великолепен кралски стрелец?
— Полкът, в който ще постъпя на служба ще бъде поне сигурен, че ще му пускам кръв както си му е редът.
И двамата в един глас подеха:
— Ще видим Парижанчето! Така поне от време на време ще му спестяваме по някой и друг пердах.
— Той отново ще ме нарича своя стар Кокардас!
— И пак ще се присмива на брат Паспоал, както някога.
— Тю, да му се не види! — провикна се гасконецът и халоса с юмрук своята кранта, която вече береше душа. — Паднахме твърде ниско за воини като нас, любезни мой, но за всеки грях си има и прошка! Предусещам, че покрай Парижанчето ще си стъпя на краката.
Паспоал тъжно поклати глава.
— Кой знае дали ще иска да ни познае? — промълви той и хвърли обезсърчен поглед върху чудноватата си премяна.
— Ти пък, друже! — укори го Кокардас. — Та това момче е самата доброта!
— Какъв град — въздъхна Паспоал, — и каква стремителност!
— Това се казва истински войник! Каква мъжественост!
— Помниш ли неговия страничен удар при отстъпление?
— А ти спомняш ли си трите му прави удара при атаката на Делеспин?
— Какъв смелчага!
— Истински храбрец! А и винаги му вървеше на комар, кълна се в бога! Пък и умееше да пие!
— И да завърта главите на жените!
След всяка изречена дума те все повече се разгорещяваха. Най-сетне по взаимно съгласие се спряха, за да си стиснат ръце. Вълнението им беше дълбоко и искрено.
— Господ да ме убие! — рече Кокардас. — Но ако Парижанчето го пожелае ще му станем и слуги, нали тъй, любезни ми?
— И ще направим от него знатен велможа! — заключи Паспоал. — Така парите на Пейрол няма да ни носят нещастие.
Оказваше се, че този, който беше накарал метр Кокардас и брат Паспоал да предприемат това пътуване бе господин Пейрол, довереното лице на Филип дьо Гонзаг. И двамата добре познаваха Пейрол, а още по-добре — господин дьо Гонзаг, неговият господар. Преди да започнат да обучават селските величия в Тарб на благородното и възвишено изкуство на италианската фехтовка, те бяха държали фехтовална зала на улица „Кроа де Пьоти Шан“ в Париж, на две крачки от Лувър. Без неразборията, която страстите внасяха в делата им може би дори щяха да забогатеят, тъй като при тях идваше целият кралски двор. Те бяха добри момчета и вероятно в момент на привързаност бяха извършили някоя ужасна младежка лудория. Все пак те тъй добре си служеха с шпагите! Но нека бъдем снизходителни и да не се питаме твърде настоятелно защо един прекрасен ден те пъкнаха ключа под вратата и напуснаха Париж толкова припряно, сякаш земята гореше под краката им. Вярно е, че по онова време парижките учители по фехтовка имаха вземане-даване с най-знатните благородници и често много по-добре познаваха обратната страна на медала, отколкото самите придворни. Те бяха същински живи вестници. Можете да си представите какви клюки е знаел Паспоал, който освен това е бил и бръснар!
Този път и двамата имаха твърдото намерение добре да се възползуват от своята осведоменост. На тръгване от Тарб, Паспоал беше заявил:
— Тук става дума за милиони. Ньовер е най-добрата шпага в света след Парижанчето, а щом става дума за Ньовер, трябва да бъдат щедри!
На Кокардас не му оставаше нищо друго, освен горещо да одобри една тъй мъдра мисъл.
Те пристигнаха в Тарид около два часа следобед и първият срещнат селянин им посочи странноприемницата „Адамовата ябълка“. Но когато влязоха в схлупеното помещение на странноприемницата се оказа, че то е почти пълно. Една млада девойка, облечена в яркочервената пола и с пристегнатия с шнурове корсаж на фоакските селянки, чевръсто разнасяше кани, калаени канчета, огън за лулите в копито и всичко онова, от което се нуждаят шестима юначаги след едно тъй дълго пътуване под слънцето на пиренейските долини.