Човек би казал, че в това излияние принцът бе вложил цялата си душа. Последните му думи бяха изречени с такъв плам, че предизвикаха сред присъствуващите силно вълнение. Всички бяха покъртени до дъното на душата. Налице беше вече нещо много повече от любопитство, налице беше едно почтително състрадание към този тъй високомерен само допреди миг човек, към това земно величие, към този принц, който с треперещ глас и сълзи на очи беше изложил на показ ужасяващата рана на своето съществование. Повечето от съдиите бяха люде семейни и, въпреки нравите на епохата, бащината и съпружеска струйка в тях силно трепна.
Останалите, безскрупулни негодяи или спекуланти, изпитаха някакво смътно вълнение, подобно на внезапно прогледнали слепци, или пък на онези пропаднали момичета, които отиват на театър, за да изплачат всичките си сълзи по страданията на изтерзаната добродетелност.
Сред всеобщото умиление равнодушни останаха само двама души: госпожа дьо Гонзаг и Шаверни. Принцесата седеше все тъй свела очи и сякаш бе изпаднала в унес, независимо от това, че леденото й държане безусловно не свидетелствуваше в нейна полза пред вече предубедените й съдници. Колкото до дребничкия маркиз, той се въртеше в креслото си и току процеждаше през зъби:
— Моят именит братовчед е един съвършен негодник!
По самото държане на госпожа дьо Гонзаг всички разбраха какви страдания е бил принуден да понесе клетият принц.
— Това е прекалено! — каза Мортемар на кардинал дьо Биси. — Нека бъдем справедливи, това наистина е прекалено!
По кръщелно господин дьо Мортемар се наричаше Виктюрниан, както и всички членове на прославения род Ла Рошешуар. Общо взето Виктюрниановци бяха добри хора и злите езици напълно неоснователно ги обвиняват, че нито един от тях не е изобретил пудрата. Дамите, например…
Кардинал дьо Биси изтърси трохите емфие от околовратника си. Всеки от членовете на високопочитаемия президиум полагаше усилия, доколкото това бе по силите му, да запази строгия си официален вид. В същото време, в подножието на подиума изобщо не се стесняваха. Жирон усърдно триеше сухите си очи; Ориол, по-чувствителен или по-обигран, ронеше горещи сълзи; барон Батц хлипаше.
— Каква душа! — възкликна Таран.
— Каква прекрасна душа! — додаде Пейрол, който току-що беше влязъл.
— Ах! — прочувствено въздъхна Ориол. — И такова сърце да остане неразбрано!
— Нали ви казах, че ще научим любопитни неща — прошепна кардиналът, след като се посъвзе. — Но я да чуем по-нататък, Гонзаг още не е свършил.
И действително, бледен и сякаш разхубавен от вълнението, Гонзаг отново подхвана:
— Аз не съм злопаметен, господа. Опазил ме бог да се сърдя на тази злочеста, измамена майка. Майките са доверчиви, защото обичат всеотдайно. И ако аз съм страдал, нима и тя не е изпитвала жестоки мъки?! Дългото страдание омаломощава и най-крепкия дух, отслабва разума. Казали са й, че съм враг на дъщеря й, че преследвам свои интереси… Представете си, господа! Аз и интереси… Аз, Гонзаг, принц дьо Гонзаг, най-богатият човек във Франция след Ло!
— Преди Ло — подметка Ориол. Наистина, нямаше кой да му възрази.
— Казали са й — продължи Гонзаг: — „Този човек има съгледвачи навсякъде, негови агенти кръстосват из цяла Франция, Испания, Италия… Този човек се занимава с дъщеря ви повече и от самата вас…“ — Той рязко се обърна към принцесата и попита: — Казвали са ви това, нали, госпожо?
Без да вдигне глава, без дори да мръдне, Орор дьо Кайлюс промълви:
— Да, казвали са ми го.
— Чуйте! — извика Гонзаг, призовавайки за свидетели целия съвет. После отново се обърна към жена си: — А не ви ли подшушнаха и това, злощастна майко: „Ако търсите дъщеря си напразно, ако усилията ви останат безрезултатни, то е защото срещу вас действува потайно същият този човек, чиято вероломна ръка проваля издирванията ви и ги насочва по погрешна следа.“ Казвали са ви го, госпожо, вярно ли е?
— Да, казвали са ми го — повтори принцесата.