— Чувате ли?! Чувате ли, вие, съдници мои и перове! — извиси глас Гонзаг. — А не ви ли казаха и друго, госпожо? Че ръката, която действува в сянка, че тази вероломна ръка е ръката на вашия съпруг? Нима не са ви убеждавали, че детето може би отдавна вече не е между живите, че има достатъчно низки люде, за да убият едно дете, че може би… Не, няма да се доизкажа, госпожо, но знам, че са ви казали и това.
Бледа като мъртвец, Орор дьо Кайлюс за трети път отговори:
— Казаха ми го.
— И вие повярвахте? — попита принцът с изменен от негодувание глас.
— Да, повярвах — студено отвърна принцесата.
При тези думи от всички краища на залата се разнесоха удивени възгласи.
— Но, госпожо, вие се погубвате! — едва чуто прошепна кардиналът на ухото на принцесата. — Бъдете уверена, че до каквото и заключение да стигне господин дьо Гонзаг, за виновна ще бъдете призната вие.
Принцесата обаче отново бе потънала в предишната си безмълвна неподвижност. Председателят дьо Ламоаньон се накани да и отправи някакъв упрек, но Гонзаг го възпря с почтителен жест.
— Моля ви, господин председател! — каза той. — Оставете, господа! На този свят съм се нагърбил с едно тежко задължение и го изпълнявам доколкото това е по силите ми. Господ ще ми държи сметка за усилията на онзи свят. И за да ви кажа цялата истина, главната цел на това тържествено събрание беше да накара госпожа принцесата да ме изслуша поне веднъж в живота си. Съпрузи сме вече цели осемнайсет години, а аз така и не можах да изпрося това благоволение. Аз, изгнаникът от първия ден на нашата сватба, исках да стигна до нея, исках да се покажа такъв, какъвто съм пред онази, която изобщо не ме познава. И аз успях, благодарение единствено на себе си, тъй като притежавам талисмана, който най-сетне ще и отвори очите. — После, обръщайки се вече само към принцесата, той продължи сред дълбока тишина, която цареше в залата: — Казали са ви самата истина, госпожо: аз имах повече агенти от вас във Франция, Испания и Италия, тъй като, докато вие се вслушвахте в подлите обвинения, отправени срещу мен, аз работех за вас. На всички клевети аз отвръщах с издирвания, още по-ревностни и по-упорити от вашите. Защото аз също търсех, търсех непрестанно и неуморно, използувайки цялото си богатство и влияние, търсех с моето злато, но и с моето сърце! И днес — ето че сега ме слушате най-внимателно — днес, най-сетне възнаграден за толкова години страдания, аз заставам пред вас, която презирате и мразите мен, човека, който ви почита и обича… аз заставам пред вас, за да ви кажа: Разтворете обятия, щастлива майко, ето вашето дете! — Той се обърна към Пейрол, който очакваше нарежданията му и с висок глас заповяда:
— Доведете госпожица Орор дьо Ньовер!
X. Аз съм тук!
Тук ние сравнително точно успяхме да предадем думите на Гонзаг, но онова, което перото е безсилно да опише, бе неговият патос, величието на позата му, непоколебимата убеденост, бликаща от погледа му.
Гонзаг беше изключителен актьор. Той дотолкова се вживяваше в своята предварително заучена роля, че чувствата вземаха връх дори над самия него и от душевните му пориви лъхаше неподправена искреност. В това изкуство той беше постигнал истинско съвършенство. При други обстоятелства и надарен с други амбиции, този човек би разтърсил цял един свят.
Сред слушателите му имаше хора коравосърдечни, обиграни мошеници, сладкодумни, лукавци, преситени от думи магистрати, банкери, тъй трудно поддаващи се на измама, че предварително се бяха превърнали в съучастници на лъжата.
Залагайки на невъзможното, Гонзаг беше постигнал истинско чудо. Повярваха му всички и всички с готовност биха се заклели, че принцът е казал самата истина. Ориол, Жирон, Албре, Таран и другите отдавна вече не изпълняваха задълженията си на клакьори, те бяха просто запленени.
— После ще продължи да лъже, но сега казва истината! — мислеха си те и се удивляваха: — Нима е възможно в този човек да съжителствуват такова благородство и толкова поквара?!
Самите перове, цялата група знатни велможи, които бяха дошли тук, за да го съдят, сега съжаляваха, че понякога са си позволявали да се усъмняват в него. Това, — което го издигаше в очите им, бе рицарската му любов към неговата съпруга, великодушното опрощаване на една дълголетна обида. Още в най-древни времена семейните добродетели са възвисявали достойния на висок пиедестал. В залата нямаше сърце, което да не тупти развълнувано. Господин дьо Ламоаньон изтри една сълза, а Вилроа, старият воин, се провикна:
— Дявол го взел, принце, вие сте истински благородник!
Най-смайваща обаче беше пълната промяна, настъпила у скептично настроения Шаверни, и потресаващото въздействие, което съобщението на Гонзаг оказа върху самата принцеса. Шаверни продължи да се съпротивлява доколкото можеше, но при последните думи на принца всички го видяха да зяпва от удивление.