— Ха, любезни ми! — удиви се Кокардас. — Стори ми се, че този обесник се обръща към нас.
— Ако можех да предположа, че този негодник… — възмути се чувствителният Паспоал и грабна една кана.
— Спокойствие, гълъбче — възпря го гасконецът. — Отстъпвам ти го, но пощади порцелана, пуст да опустее дано!
Междувременно той беше пипнал господин Пейрол за ухото и като го завъртя, го тласна към Паспоал. Паспоал на свой ред го пипна за другото ухо и го препрати обратно на бившия си работодател. По този начин господин Пейрол пропътува два-три пъти разстоянието между двамата приятели, след което Кокардас-младши му рече със сериозността на кръчмарски побойник:
— Сладък мой, на вас май ви изхвръкна от ума, че си имате работа с благородници. Постарайте се за в бъдеще да не забравяте това!
— Точно така! — подкрепи го по стар навик нормандецът.
Сетне и двамата се надигнаха от местата си, докато Пейрол оправяше — доколкото това беше възможно — безпорядъка в тоалета си.
— Тези разбойници са пияни — промърмори той.
— Ха! — възкликна Кокардас. — Негова милост като че ли проговори?
— Май и на мен ми се счу нещо — додаде Паспоал.
Те застанаха от двете му страни с намерението отново да го пипнат за ушите, но довереникът намери за по-благоразумно да си плюе на петите и се върна при Гонзаг, премълчавайки злополуките си. Принцът му заповяда в никакъв случай да не се изпуска пред двамата юначни приятели за злочестия край на Салдан и Фаенца. Предупреждението му беше напълно излишно: Пейрол не изпитваше никакво желание да подхваща нов разговор с Кокардас и Паспоал.
Миг след това, предшествувани от ужасяващ звън на желязо, те влязоха в залата, накривили дръзко шапки, с петна от вино по дрехите, разпасани, с една дума — същински пладнешки разбойници. Изпъчили гърди, те пристъпиха напред, придържайки стърчащите изпод наметалата си шпаги: Кокардас — както винаги величествен; Паспоал — все тъй свенлив и непостижимо грозен.
— Поклони се, любезни ми! — рече гасконецът, каращисан с провансалец. — Благодари на негово височество.
— Стига! — сопна се принцът и неприязнено ги изгледа.
Двамата тутакси застинаха неподвижно. Щом им плаща, човек може всичко да си позволи с такива храбреци.
— Можете ли да се държите на краката си? — попита Гонзаг.
— Пийнах само чашка за здравето на ваше височество — дръзко отвърна Кокардас. — Гръм да ме порази, ако на света има по-трезвен човек от мен…
— И това е самата истина, ваше височество — срамежливо се намеси Паспоал, — Превъзхождам го единствено аз, тъй като пих само червена вода.
— Любезни ми — прекъсна го Кокардас и строго го стрелна с очи, — ти пи точно колкото мен, нито повече, нито по-малко. По дяволите, постарай се никога повече да не изопачаваш истината в мое присъствие, защото от лъжите ми призлява!
— Все така ли са добри рапирите ви? — попита пак Гонзаг.
— Дори още по-добри — отзова се гасконецът.
— И изцяло в услуга на ваше височество — добави нормандецът с поклон.
— Много добре — отсече Гонзаг и обърна гръб на нашите двама приятели, които тутакси се превиха в почтителен поклон.
— Бога ми — прошепна Кокардас, — този нехранимайко знае как се говори с люде на шпагата!
Принцът направи знак на Пейрол да се приближи, после двамата се оттеглиха в дъното на залата, до самата врата. Гонзаг откъсна от бележника си страниците, върху които беше записал сведенията, получени от доня Крус. В момента, когато ги предаваше на довереника си, в пролука на полуоткрехнатата врата надникна чудатото лице на Гърбавия. Никой не го виждаше и той отлично знаеше това, тъй като сега в погледа му се четеше изключителна интелигентност и цялото му лице се бе променило до неузнаваемост. При вида на Гонзаг и неговата прокълната душа, разговарящи на две крачки от него, Гърбавия светкавично отскочи назад, после предпазливо долепи ухо до вратата.