И той съвсем ясно чу Пейрол, който мъчително сричаше думите, нахвърляни с молив от ръката на господаря му:
— Улица „Шантр“, млада девойка на име Орор…
Навярно бихте се уплашили от израза, който се появи на лицето на Гърбавия. В очите му лумна зловещ пламък.
— Значи е узнал! — помисли си той. — Но как, откъде?
— Разбрахте ли? — попита Гонзаг.
— Разбрах — отвърна Пейрол. — Дяволски късмет, наистина.
— Хората като мен си имат своя звезда — усмихна се Гонзаг.
— Къде ще настаним момичето?
— В павилиона на доня Крус.
Гърбавия се плесна по челото.
— Циганката! — прошепна той. — Но откъде ли е могла да научи?
— Тъй че просто трябва да я отвлечем? — доуточняваше в същия миг Пейрол.
— И без много шум — предупреди Гонзаг. — В момента не можем да си позволим да си създаваме излишни неприятности. Хитрост и ловкост! Това е точно по твоята част, друже Пейрол. Не бих се обърнал към теб, ако трябваше да се нанасят или получават удари, тъй като се обзалагам, че нашият човек също живее там.
— Лагардер! — прошепна довереникът с явен страх.
— Изобщо няма да си имаш работа с този самохвалко. Преди всичко обаче трябва да разбереш дали е там, макар че съм абсолютно убеден, че по това време отсъствува.
— По-рано обичаше да си пийва.
— Ако го няма, планът е съвсем прост. Ето, вземи тази покана… — Гонзаг подаде на довереника си една от двете покани, запазени за Салдан и Фаенца, после продължи: — Намери модна и елегантна бална рокля и се представи на младата девойка от името на самия Лагардер. На улица „Шантр“ ще те чака готова за тръгване карета.
— Все едно да заложа живота си на комар — промърмори Пейрол.
— Хайде де! Само видът на роклята и бижутата ще я накарат да полудее от радост. Ще й кажеш следното: „Лагардер ви изпраща това и ви очаква.“
— Много неподходящ начин! — обади се внезапно нечие треперливо гласче. — Девойката няма и да помръдне от дома си.
Пейрол отскочи встрани. Гонзаг се хвана за шпагата.
— Гръм да ме порази дано! — възкликна Кокардас в другия край на залата. — Ето ти го и нашето човече, братко Паспоал!
— Ах — поклати глава Паспоал, — ако природата ме беше обезобразила до такава степен, че да трябваше да се откажа от надеждата да се понравя на някоя хубавица, бога ми, бих посегнал на живота си!
Пейрол гръмко се разсмя, подобно на всички страхливци, които едва не са умрели от уплаха.
— Езоп II, наречен Йон! — извика той.
— Пак ли тази твар! — намръщи се Гонзаг. — Нима смяташ, че щом си наел колибата на кучето ми, си закупил и правото да се мотаеш из двореца ми? Какво търсиш тук?
— А вие? — нахално полюбопитствува Гърбавия. — Какво ще търсите там?
Този път противникът беше по силите на Пейрол.
— Драги ми Езоп — надуто заяви той, — тутакси ще ви дам да разберете на какви опасности се излагат онези, които си пъхат носа в чужди работи!
Гонзаг вече се канеше да повика нашите двамина храбреци. Толкоз по-зле за Езоп II, наречен Йон, щом е намислил да подслушва на вратите! В същия миг обаче вниманието му беше привлечено от необичайното и наистина дръзко поведение на дребното човече, което най-безцеремонно грабна от ръката на Пейрол поканата, която принцът току-що му беше дал.
— Какво правиш, проклетнико? — слиса се Гонзаг.
Гърбавия спокойно измъкна от джоба си своето перо и мастилницата.
— Но той е луд! — извика Пейрол.
— Не чак дотам! Не чак дотам! — отвърна Езоп II и като опря едно коляно на пода, за да пише колкото се може по-удобно, надраска върху поканата няколко реда. — Четете! — изправяйки се, тържествуващо рече той и подаде поканата на Гонзаг, който прочете следното:
„Мило дете, тези накити ви изпращам аз. Исках да ви направя изненада. Применете се. От мое име при вас ще дойдат двама лакеи с носилка, за да ви отведат на бала на регента. Аз ще ви чакам там.
Кокардас-младши и брат Паспоал, намиращи се твърде далеч, за да чуят каквото и да било, следяха с любопитство тази сцена, но така и нищичко не разбраха.
— Бога ми! — отбеляза гасконецът. — Негово височество има вид на човек крайно зашеметен!
— Но я се вгледай по-внимателно в лицето на Гърбавия — настоя нормандецът. — Отново твърдя, че някъде вече съм виждал тези очи.
Кокардас повдигна рамене и рече:
— Не се занимавам с хора по-ниски от пет стъпки и четири пръста.
— Аз съм висок само пет стъпки — отбеляза Паспоал обиден. Кокардас-младши му подаде ръка и благодушно заяви:
— Разбери веднъж завинаги, гълъбчето ми, че ти не влизаш в сметката. Приятелството, дявол го взел, е като кристална призма, през която те виждам розово-беличък и по-закръглен дори от Купидон, едничък син на Венера, родена от вълните.