Не, не трябва да ревнуваш, мила мамо! Та той беше цялото ми семейство, баща и майка едновременно. Грешката не е твоя, теб те нямаше там.
Всеки път, когато си спомня за моето детство, очите ми се изпълват със сълзи. Той беше толкова добър, толкова нежен, и едва ли твоите целувки, мамо, биха могли да бъдат по-нежни от ласките му! Той, тъй страховит! Тъй смел! О, как би го обикнала, ако можеше да го видиш!“
II. Спомени от детството
До този ден още не бях влизала зад стените на град, тъй че когато забелязахме в далечината камбанариите на Памплона, аз попитах какво е това.
— Това са църкви — отвърна моят приятел. — Там ще видиш много хора, моя мъничка Орор, много елегантни господа и прелестни дами, но завинаги ще се разделиш с твоите градински цветя.
В първия момент изобщо не съжалявах за градинските цветя. Мисълта, че ще видя толкова много елегантни господа и прелестни дами, ме възхищаваше. Влязохме през градската порта и два реда високи и мрачни къщи веднага скриха небето от погледа ни. С малкото пари, с които разполагаше, моят приятел нае една стаичка. Станах затворничка.
В планината, в алкерията също, аз имах простора и слънцето, цъфналите дървеса, обширните поляни н компанията на мои връстници. А тук — само четири стени; навън — дългата поредица от сиви къщи и гнетящата тишина на испанските градове; вътре — самотата. Моят приятел Анри излизаше сутрин и се прибираше чак вечерта. Идваше си с черни ръце и пот на челото. Беше тъжен и единствено моите ласки можеха да му върнат усмивката.
Бяхме бедни и преглъщахме хляба си сух, но понякога той все пак намираше начин да ми донесе шоколад, този испански деликатес, а и някои други лакомства. В такива дни отново виждах клетото му лице щастливо и усмихнато.
— Орор — каза ми той една вечер, — знайте, че в Памплона аз се казвам дон Луис, а попитат ли ви за вашето име, отговаряйте: Марикита.
До този момент го знаех единствено под името Анри, с което винаги се бяха обръщали към него. Самият той така и никога не ми откри, че е кавалерът дьо Лагардер. Научих го съвсем случайно. Трябваше да се досещам сама и за всичко онова, което беше направил за мен, когато съм била още съвсем малка. Предполагам, че не е искал да разбера колко много съм му задължена.
Да, мамо, такъв е Анри, въплъщение на благородство, на себеотрицанието и великодушието, на храбростта, стигаща понякога до безумство. Достатъчно е само да го зърнете, за да го обикнете почти толкова, колкото го обичам аз.
Вярно, по онова време бих предпочела да е по-малко деликатен и много по-словоохотлив, когато отговаря на въпросите ми.
Защо, защо променяше името си? Той, иначе толкова честен и смел?! Една натрапчива мисъл не ми даваше покой и аз непрестанно си повтарях: Прави го единствено заради мен, аз съм причината за неговото нещастие!
Ето как разбрах какъв занаят упражняваше той в Памплона и как узнах истинското му име, под което някога е бил известен във Франция.
Една вечер, горе-долу по времето, когато той обикновено се прибираше у дома, на вратата ни похлопаха двама благородници. Тъкмо слагах дървените паници на масата. Нямахме дори покривка. Помислих, че е приятелят ми Анри и побързах да отворя, но при вида на двамата непознати ужасена отстъпих назад. Откакто живеехме в Памплона все още никой не ни беше навестявал. Това бяха двама дългокраки господа, мършави и прежълтели, сякаш болни от треска, с вирнати засукани мустаци. Дългите им тънки рапири повдигаха полите на черните им наметала. Единият беше възрастен и ужасно бъбрив; другият — млад и мълчалив.
— Адиос, прекрасно дете! — ми рече първият. — Нали тук живее сеньор дон Анри?
— Не, сеньор — отвърнах аз.
Двамата наварци се спогледаха. Младият повдигна рамене и промърмори:
— Дон Луис!
— Опазил ме бог! — възкликна по-старият. — Дон Луис! Разбира се, че дон Луис! Точно това исках да кажа и аз. — И докато се колебаех дали да отговоря, продължи: — Влезте, племеннико мой дон Санчес, влезте! Ще почакаме дон Луис тук. Не се безпокойте за нас, зайчето ми! Тъй, ето че се настанихме чудесно. Седнете, племеннико дон Санчес. Доста бедничко се е подредил този благородник, но това, всъщност, изобщо не ни влиза в работата. Ще запалите ли една пурета, племеннико дон Санчес? Не? Както ви е угодно.
Племенникът дон Санчес не проронваше нито дума. Той имаше длъгнесто лице и току се почесваше по ухото като някое голямо момче, изпаднало в ужасно затруднение. Чичото, който се казваше дон Мигел, запали една пура и запуши, продължавайки да бърбори най-невъзмутимо, докато аз умирах от страх да не би моят приятел да ми се скара.