— Все още не сте ми казали какво искате от мен — каза Анри. Два или три пъти той неволно беше погледнал към пръснатото върху масата злато. Та ние бяхме толкова бедни!
— Хайде де! — провикна се дон Мигел. — Толкова е лесно да се досети човек, по дяволите! Нали тъй, племеннико дон Санчес. Кренча никога не са получавали плесници. Това е истински прецедент в историята. Разбирате ли, сеньор кавалер, Кренча са истински лъвове, особено що се отнася до моя племенник, но…
Тук той направи многозначителна пауза.
Лицето на моя приятел Анри просветна и погледът му отново се насочи към купчинката дублони.
— Мисля, че ви разбирам — рече той, — и съм на вашите услуги.
— Ха така! — извика дон Мигел. — Кълна се в свети Яков, това се казва достоен рицар.
Невъзмутимостта на племенника дон Санчес изчезна сякаш по чудо и той доволно потърка ръце.
— Знаех си аз, че ще се спогодим! — продължи чичото. — Дон Рамон не може така да ни разиграва. Този негодник се казва дон Мамиро Нунес Тоналдиа и е от Сан Хосе. Нисък, брадат, широкоплещест.
— Не ми е необходимо да знам това — прекъсна го Анри.
— И още как, по дяволите! И още как! Не трябва да стават грешки! Миналата година например отидох на зъболекар във Фуентераби, нали, племеннико дон Санчес? Дадох му един дублон, за да ме избави от един кътник, който ми причиняваше ужасни страдания. Негодникът му с негодник обаче прибра дублона ми и взе, че вместо болния ми извади съвършено здрав зъб.
Видях как челото на Анри помрачня. Той отново свъси вежди, но дон Мигел не обърна никакво внимание на това.
— Ние си плащаме и искаме работата да бъде свършена бързо и както трябва — продължаваше да нарежда той. — Нали е справедливо? Дон Рамиро е рижав и носи винаги сива шапка с черни пера. Всяка вечер към седем часа минава покрай странноприемницата „Тримата маври“, дето се намира на пътя между Сан Хосе и Ронсесвайес.
— Достатъчно, сеньори! — прекъсна го Анри. — Ние просто не сме се разбрали.
— Че как тъй?! — смая се чичото.
— Помислих, че става дума да науча сеньор дон Санчес да върти шпагата си както трябва.
— Света троице! — възкликна дон Мигел. — В рода де ла Кренча до един сме превъзходни фехтовачи. В зала малкият се фехтова като самият арахангел Михаил, но вън от нея може и да го сполети някоя злополука. Предположихме, че ще се наемете да причакате Дон Рамиро при странноприемницата „Тримата маври“ и да отмъстите за опетнената чест на моя племенник дон Санчес.
Този път Анри не отговори нищо. От студената усмивка, която се появи на устните му, лъхаше такова дълбоко презрение, че чичото и племенникът му объркано се спогледаха. Анри посочи с пръст парите, пръснати върху масата. Без да гъкнат дори, двамата веднага ги напъхаха обратно в джобовете си. Сетне Анри им посочи вратата. Двамата идалго се шмугнаха край него със свалени шапки и превити гърбове, после презглава се втурнаха надолу по стъпалата.
Този ден отново преглъщахме хляба си сух. Анри не беше донесъл нищо, което да сложим в нашите дървени паници.
Бях много малка, за да схвана целия смисъл на тази сцена, но въпреки това тя ми направи огромно впечатление. Дълго време си мислих за погледа, който приятелят ми Анри беше хвърлил към златото на двамината наварски идалго.
Колкото до името Лагардер, отново възрастта и самотата ми пречеха да узная невероятната популярност, която го следваше навсякъде. Но това име звучно оттекна някъде в мен, в душата ми. Дочух зов на бойна тръба. Спомних си уплахата на моите похитители, когато Анри беше извикал това име в лицата им, изправил се съвсем сам срещу всички. По-късно разбрах кой е кавалерът Анри дьо Лагардер и ми стана мъчно. Шпагата му си беше играла с толкова човешки живота; капризите му се бяха забавлявали с толкова женски сърца. Стана ми мъчно, много мъчно! Но можеше ли това да ми попречи да го обичам!
Мила мамо, не знам нищо за света. Възможно е другите млади момичета да са по-различни от мен, но аз го обикнах още повече, когато научих колко много е прегрешавал. Стори ми се, че той има нужда от моите молитви към бога. Стори ми се, че съм нещо много, много важно в живота му. Та той толкова се беше променил, откакто бе станал мой втори баща!
Мамо, не ме вини в прекомерна самомнителност, защото аз наистина чувствувах, че съм неговата нежност, неговата мъдрост и целомъдрие. Може би греша, когато казвам, че го обикнах още повече, да, възможно е, защото може би вече го обичах другояче. Неговите бащински целувки ме караха да се изчервявам и когато оставах сама, тихичко си поплаквах…