В момента, когато се спускахме по външното стълбище, забелязах насред безлюдната улица някакъв тъмен предмет. Анри понечи да ме поведе към градската стена, но багажът затрудняваше движенията му и аз успях да се отскубна. Затичах се към предмета, който беше привлякъл вниманието ми. Анри извика, искаше да ме спре. Винаги му се бях подчинявала, но този път беше вече късно. Различих очертанията на човешка фигура, покрита с наметало, и ми се стори, че познах наметалото на тайнствения съгледвач, който цял ден се беше навъртал под прозорците ми. Повдигнах крайчеца му. Да, това беше същият човек, но мъртъв и целият облян в кръв. Паднах като подкосена, сякаш самата аз бях получила смъртоносен удар. Спомних си, че на излизане Анри беше взел шпагата си. Тук, съвсем близо до мен, се беше водил бой. Той отново бе рискувал живота си заради мен. Заради мен, сигурна бях…
…Събудих се посред нощ. Бях сама или поне така си мислех. Намирах се в непозната стая, още по-бедна от онази, която бяхме напуснали. Обикновено подобни стаи са разположени на първия етаж на испанските чифлици, собственост на някой беден идалго. Отдолу, точно под мен, където несъмнено се намираше всекидневната, долиташе неясен говор.
Лежах в креват с проядени и от дървояд колони, върху сламеник, покрит с парцаливо зебло. Лунната светлина нахлуваше в стаята през прозорците без стъкла. Точно срещу мен нощният ветрец полюшваше бухналия листак на два големи коркови дъба. Повиках тихичко моя приятел. Отговор не последва, но нечия сянка се плъзна по пода и миг след това Анри се изправи до леглото ми. Направи ми знак да мълча и едва чуто прошепна на ухото ми:
— Надушили са следите ни. Долу са.
— Но кой? — попитах аз.
— Спътниците на онзи под наметалото.
Убитият! Силна тръпка разтърси цялото ми тяло; помислих, че отново ще изгубя съзнание. Анри ме притисна в обятията си и продължи:
— Преди малко бяха тук, зад вратата. Опитаха се да я отворят, но аз пъхнах ръката си в халките като резе и те не успяха да разберат какво им пречи. Отидоха да търсят лост, за да изкъртят вратата. Ще се върнат всеки миг!
— Но, Анри, приятелю мой — извиках аз, — какво сте им сторили, за да ви преследват с такова настървение?
— Отнех на тези вълци плячката, която се канеха да разкъсат — отвърна той.
Ставаше дума за мен, отлично разбирах това и тази мисъл ме изпълваше с тъга. Аз бях причина за всичко, бях съсипала живота му. Този толкова красив мъж, някога тъй знаменит и щастлив, сега се криеше като престъпник. Беше ми посветил целия си живот. Но защо?
— Татко, мили татко — проплаках аз, — оставете ме и се спасявайте, умолявам ви!
— Млъкни, лудетино! — прошепна той и запуши устата ми с ръка. — Ако ме убият, волю-неволю ще бъда принуден да те оставя, но те все още не ме държат в ръцете си. Ставай!
Трябваше да направя усилие, за да му се подчиня; бях много отпаднала.
Тогава разбрах, че капнал от умора, тъй като ме беше носил почти полумъртва на ръце от Памплона чак до тук, Анри се беше спрял в тази усамотена къща, за да подири подслон. Собствениците й, бедни хорица, ни бяха отстъпили стаята, в която се намирахме.
Анри тъкмо се канел да полегне върху отредения за него сламеник, откъм полето долетял конски тропот. Конете спрели пред вратата. Анри веднага разбрал, че ще трябва да отложи съня за друга нощ. Вместо да си легне, той тихичко се измъкнал от стаята и се спуснал до средата на стълбището.
Във всекидневната разговаряли.
— Аз съм благородник и няма да предам гостите си — познал той гласа на дрипавия чифликчия.
Веднага след това се разнесло звънтенето на шепа златни монети, хвърлени върху масата. Устата на чифликчията-благородник била затворена и един глас, който Анри също познал, заповядал:
— На работа! И по-бързо!
Анри веднага се върнал в стаята и доколкото могъл, залостил вратата. После се втурнал към прозореца, за да види няма ли някаква възможност за бягство. Клоните на два големи коркови дъба стигали до самия прозорец. Отдолу имало малка зеленчукова градина, оградена с плет. Отвъд него се простирала обширна равнина, а в далечината, между дърветата, искряла на лунната светлина река Apra.
— Изглеждаш доста бледа, малката ми — рече Анри, когато видя, че съм станала, — но ти си храбро момиче и ще ми помогнеш.
— О, да! — извиках аз, окрилена от мисълта, че мога да му бъда полезна с нещо.
Анри ме заведе до прозореца.
— Ще можеш ли да слезеш в градината по ей-тази стълба? — по сочи той клоните и дънера на единия от дъбовете.
— Да, татко, разбира се — отвърнах аз, — но само ако ми обещаеш, че бързо ще ме последваш.
— Обещавам ти, мъничка моя Орор! — каза той и като ме взе на ръце, тихо добави: — Много бързо или никога, бедничката ми!