Ала Уолфгар бе улучил правилния ъгъл и притежаваше сила, каквато малцина смъртни имаха. Видя как другият великан се изправя на крака, но си напомни, че всяко нещо трябва да бъде с времето си. Миг по-късно острият връх докосна окото на великана и той обезумя. Някак си успя да се изправи на крака, ала Уолфгар продължи да забива тоягата все по-надълбоко и по-надълбоко.
Чудовището се завъртя и рязко се хвърли към стената, мъчейки се да смачка дръзкия си противник. Варваринът стисна зъби и още повече увеличи натиска върху дръжката, докато тя не потъна дълбоко в мозъка на звяра.
В този миг второто чудовище се хвърли в атака. Уолфгар скочи на пода и хукна да бяга, използвайки яростните конвулсии на първия си противник като прикритие. Счупената дръжка стърчеше от затвореното око на издъхващия великан, ала варваринът вече не му обръщаше никакво внимание, насочил всичките си усилия към това да се добере до чука и една от окървавените джуджешки брадви.
Вторият великан запрати тялото на мъртвия си другар настрана и тръгна към дръзкия човек. Внезапно обаче се олюля, когато в челото му се заби остра брадва.
Миг по-късно тежък чук се стовари върху гърдите му, после още веднъж и още веднъж. Той размаха ръце, ала нападателят му се бе навел, за да му нанесе жесток удар в коляното. Уолфгар побърза да го заобиколи, покатери се по стената и когато чудовището се завъртя, скочи отгоре му с вдигнат над главата чук.
Разнесе се силен пукот и чукът хлътна в строшения великански череп. Звярът рухна на земята и остана да лежи там, съвършено неподвижен.
В този момент Морик се показа на прага на просторното помещение и ахна при вида на пострадалия си приятел. Рамото на Уолфгар бе обляно в кръв, кракът му бе жестоко насинен от глезена до бедрото, а кожата на колената и дланите му беше смъкната.
— Видя ли? — тържествуващо заяви варваринът. — Никакъв проблем. Вече си имаме дом.
Погледът на Морик се спря първо върху отблъскващите остатъци от полуизядените джуджета, а после и върху двамата великани, чиято кръв беше образувала локви из цялата зала.
— Или някакво подобие — сухо отвърна той.
Следващите три дни двамата приятели прекараха в почистване на пещерата — погребаха джуджетата, а труповете на великаните насякоха на парчета и се отърваха от тях. Взеха запасите на убитите чудовища и дори откриха една обиколна пътека, по която успяха да доведат конете, заедно с каруцата, чак до новия си дом, макар че след това пуснаха животните да вървят, където си поискат — бездруго след това огромно усилие нямаше да ги бива да теглят каруци.
С пълна раница на гърба, Морик поведе варварина нанякъде. Когато най-сетне спряха, бяха стигнали до място, откъдето се виждаше широко дефиле — единственият истински път, прекосяващ планината в тази й част. Същия път, по който Уолфгар и някогашните му приятели бяха напуснали Долината на мразовития вятър. На запад имаше още една пътека, тази през Хъндълстоун, но пътят през дефилето бе по-пряк, макар и много по-опасен.
— Само си помисли колко кервана ще минат оттук, преди да дойде зимата! — рече Разбойника. — На път към Десетте града, натоварени с различни стоки, или пък на връщане оттам с каруци, пълни с резбовани предмети.
Уолфгар, комуто този път беше познат толкова добре, колкото Морик дори не подозираше, само кимна.
— И двата вида ще ни вършат работа — продължи дребният крадец. — Запасите си ще попълваме от керваните, идващи от юг, а пък парите ще взимаме от онези, които се връщат обратно.
Уолфгар приседна на един камък и се загледа на север, към планинския проход, отвъд който се простираше Долината на мразовития вятър. За кой ли път се замисли за поразяващия контраст между сегашното му съществуване и живота, който някога беше водил. Каква ирония би било само, ако един ден приятелите му от онези времена дойдеха, за да се разправят с новите разбойници.
Представи си Бруенор, ръмжащ, докато се катери по скалистия склон, пъргавия Дризт, притичващ покрай него с ятагани в ръце, и Гуенивар, изпреварила ги на върха, за да не може никой да се измъкне. Морик най-вероятно щеше да се опита да избяга и Кати-Бри щеше да го покоси с една от безпогрешните си стрели.
— Изглеждаш така, сякаш изобщо не си тук! — обади се Морик. — Какво ти се върти из главата?
Както обикновено, в ръката си държеше бутилка, която надигаше от време на време.
— Мисля си, че имам нужда от нещо за пиене — отвърна Уолфгар, взе бутилката и я надигна.