Морик изхихика и махна покривалото, което лежеше в краката му и под което бе скрита третата глава. Въпреки самонадеяното си държане, търговците бяха наистина впечатлени… и сериозно уплашени.
— Аз и моите приятели цяла седмица се трудихме упорито, за да прочистим пътя — обясни лусканецът.
— Приятели?
— Да не мислите, че съм свършил всичко това сам? — разсмя се Разбойника. — Ласкаете ме. Не, не, имах помощта на приятелите си.
Погледът му обходи масивните скали около пътя, сякаш там бяха скрити „многобройните“ му приятели.
— Трябва да ги извините, те са доста срамежливи.
— Карай! — разнесе се глас от вътрешността на първата кола и двамата мъже на капрата се спогледаха.
— Приятелите ти се крият като крадци — викна кочияшът. — Дръпни се от пътя!
— Крадци? — повтори лусканецът, сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Та ако не бяхме ние, вече да сте мъртви до един, смачкани от тримата великани.
Вратата на едната кола се открехна и отвътре се показа възрастен мъж:
— А сега ти настояваш да ти се плати за това, нали? — тази практика очевидно му беше добре позната (както всъщност и на повечето търговци из Севера).
— „Настоявам“ е толкова грозна дума — отвърна Морик, клатейки глава.
— Не е по-грозна от постъпката ти, жалък крадецо!
Очите на Морик се присвиха заплашително и той многозначително погледна към трите великански глави в краката си.
— Добре тогава — принуден бе да отстъпи търговецът. — Колко струва героизмът ви?
— Нуждаем се от запаси, за да можем да останем тук и да се грижим проходът да си остане все така безопасен. И може би мъничко злато, един вид — награда за усилията ни.
Сега бе ред на търговеца да се смръщи.
— За да обезщетим вдовиците на онези от нас, които изгубиха живота си в битката с великанския клан — побърза да импровизира Морик.
— Не бих нарекъл трима великани „клан“ — сухо отговори търговецът. — Но не си мислете, че се опитвам да подценя усилията ви. Предлагам ви — на теб и на твоите срамежливи приятели — храна и ако се съгласите да ни придружите до Лускан, по една жълтица на ден.
Търговецът изглеждаше крайно доволен от собствената си щедрост и от находчивостта, с която бе обърнал неприятната ситуация в своя полза.
Очите на Морик се присвиха още по-застрашително при това скъперническо предложение:
— Нямаме особено желание да се връщаме в Лускан точно сега.
— Тогава приемете хапването, което ви предлагаме, и бъдете доволни на това — сряза го търговецът.
— Идиот! — промърмори Морик под носа си, а на глас каза: — Искаме не по-малко от петдесет жълтици и достатъчно храна, за да се нахранят седмина три пъти.
Търговецът избухна в смях:
— Ще получиш единствено живота си, който смятаме да ти подарим, ако си тръгнеш веднага!
И той щракна с пръсти, при което двамина мъже скочиха от втората каруца с мечове в ръце, кочияшът на първата кола също извади оръжие.
— Сега се махай! — сопна си възрастният мъж и се качи обратно в каруцата. — Прегази го! — нареди той на кочияша.
— Глупаци! — викна Морик, което беше и уговореният им с Уолфгар сигнал.
Кочияшът се поколеба и това му струва прескъпо. Стиснал края на здраво въже, варваринът изскочи от прикритието си зад една висока скала и се залюля пред двете коли, надавайки смразяващ кръвта крясък. Мъжът с арбалета се обърна и стреля, но не улучи. Разперил широко ръце, така че да събори и него, и кочияша, Уолфгар връхлетя върху тях и ги повали на пътя, стоварвайки се отгоре им. Бърз удар с лакът и кочияшът се просна на земята, миг по-късно стрелецът получи тежък пестник, който строши челюстта му и го обля в кръв.
Тримата от втората каруца се хвърлиха да помагат на другарите си — двамина заобиколиха от лявата страна на колата, третият пое надясно. Именно него пресрещна Морик, с кинжал и тънък меч в ръка, много преди човекът да успее да се добере до варварина.
Търговецът замахна и Разбойника вдигна меча си, уж за да спре вражеското острие, но вместо това в последния момент завъртя оръжие, като в същото време направи крачка напред и отби сабята на противника си с тънкия си кинжал. В същото време мечът му се стрелна към незащитеното гърло на търговеца. С горкия човек беше свършено… или поне щеше да бъде свършено, ако Морик не бе усетил как някой спира ръката му, така сигурно, сякаш пред себе си имаше не въздух, а каменна стена.