Все пак, изглеждаше му по-реално хората му да са се объркали. В крайна сметка, те нямаха кой знае какъв опит с варварите, които до един им изглеждаха еднакви — високи, силни и руси. Нищо чудно просто да се бяха объркали. „Кривата сабя“ сигурно наистина имаше варварин за пазач, ала той не беше Уолфгар.
Много скоро Дюдермонт престана да мисли за това — имаше си достатъчно други задължения, както и уговорки да посети много от аристократичните домове на Лускан. Три дни по-късно, по време на вечеря в къщата на един благородник, разговорът се насочи към смъртта на един от най-прочутите злодеи в града.
— Много по-добре сме си без Дървотрошача — заяви един от гостите. — Той несъмнено беше най-голямото зло, сполетявало някога града ни.
— Най-обикновен уличен главорез — възрази друг. — Даже не беше чак толкова силен.
— Как ли пък не — настоя първият. — Беше в състояние да спре каруца с препускащи коне само като се изправи пред тях. Виждал съм го с очите си.
— Обаче не можа да се справи с новото момче на Арумн Гардпек. Когато се опита да му натрие носа, нашият Дървотрошач се озова на улицата заедно с вратата.
Дюдермонт наостри уши.
— О, да — съгласи се първият гостенин. — Момъкът на Арумн. По-силен от който и да било мъж, като слушам какви истории се носят за него. А и този негов чук. Не съм виждал по-великолепно оръжие.
При тези думи Дюдермонт едва не се задави — отлично помнеше могъщия Щитозъб.
— Как му е името? — полюбопитства той.
— На кого?
— На новото момче на Арумн Гардпек.
Двамата мъже се спогледаха и свиха рамене.
— Уолф-нещо си — отвърна единият.
Вместо да се запъти обратно към „Морски дух“, когато няколко часа по-късно си тръгна от къщата на своя домакин, Дюдермонт се отправи към най-опасната част на Лускан и обявената с лоша слава Улица на полумесеца, където се намираше „Кривата сабя“. Влезе в кръчмата без колебание и си придърпа стол край първата празна маса, която му се изпречи. Забеляза русия исполин още докато сядаше. Да, това несъмнено беше Уолфгар, синът на Беорнегар. Въпреки че не го познаваше чак толкова добре, а и не го беше виждал от години, у Дюдермонт не се появи и капчица съмнение. Впечатляващият ръст, усещането за страховита сила и пронизителните сини очи на младия мъж веднага го издаваха. Вярно, изглеждаше някак измъчен, с неподдържана брада и мръсни дрехи, но си беше Уолфгар и никой друг.
Варваринът срещна погледа на капитана за миг, но когато отмести очи секунда по-късно, в тях нямаше и следа от разпознаване. Дори Дюдермонт да бе хранил някакви съмнения, те се разсеяха начаса при вида на великолепния боен чук, преметнат през широките му рамене.
— Да пиеш ли си дошъл, или да се биеш?
При тези думи Дюдермонт се обърна и видя до себе си млада жена с поднос в ръка.
— Е?
— Да се бия ли? — не разбра той.
— Като гледам как си се втренчил в него? — отвърна жената и кимна към Уолфгар. — Мнозина идват тук, за да се сбият, и пак мнозина трябва да ги изнасяме навън. Но толкоз по-добре за теб, ако си дошъл да се биеш и толкоз по-добре за него, ако го оставиш мъртъв в някоя канавка.
— Не търся свада с никого — увери я Дюдермонт. — Но, моля те, кажи ми как му е името?
Младата жена сви рамене, очевидно подразнена, макар че капитанът нямаше никаква представа защо.
— Уолфгар — отвърна му тя. — И по-добре изобщо да не се беше вясвал насам.
И без да попита дали новодошлият иска нещо за пиене, се обърна и си тръгна.
Дюдермонт бързо я забрави и насочи цялото си внимание към русия варварин. Как се беше озовал тук Уолфгар? Защо не беше мъртъв? И къде бяха Дризт и Кати-Бри?
Капитанът остана дълго на мястото си, просто седеше и изучаваше обстановката. Часовете течаха, нощта започна да преваля и кръчмата постепенно се опразни, докато не останаха само Дюдермонт и един дребен човечец на бара.
— Време е да си вървиш — подвикна ханджията и когато не получи отговор, се обърна към своя пазач.
Огромният варварин отиде да, масата на Дюдермонт и се извиси над него.
— Сам ли ще си излезеш, или искаш да излетиш? — сопна се той. — Ти решаваш.
— Доста път си изминал, откакто се би с пиратите на юг от Портата на Балдур — рече в отговор капитанът. — Но не съм сигурен дали е било в правилната посока.
Уолфгар наклони глава на една страна и го изгледа изпитателно. За миг по брадясалото му лице пробяга сянка — като че ли някога бе виждал този човек.