— Защо просто не скочиш? — предложи Морик, като посочи надвиснала над пътя скала, после се втурна напред с камшик в ръка, понеже каретата вече се задаваше иззад завоя.
— Дръпни се от пътя! — провикна се Лиам миг по-късно.
— Трябва да поговорим, добри ми господине — отвърна Морик, без да се помръдва.
Гномът рязко дръпна юздите и конете спряха на сигурно разстояние от непознатия и както Морик не пропусна да забележи, твърде назад, за да може Уолфгар да скочи върху каретата.
— В името на лорд Окни, освободи пътя! — нареди Лиам.
— Нуждая се от помощ, господине — обясни Разбойника и пристъпи напред, като в същото време с крайчеца на окото си следеше как Уолфгар заема позиция.
— Не се доближавай, приятелю — предупреди го кочияшът. — Изпълнявам поръчка на господаря си и ако се наложи, ще те прегазя, без да ми мигне окото.
Морик се изкиска:
— Съмнявам се.
Нещо в гласа му, а може би едва доловимо движение нейде из скалите над тях прикова вниманието на Лиам и той най-сетне осъзна същинските размери на надвисналата опасност. Пришпорени, конете се хвърлиха напред в мига, в който Уолфгар скочи.
Варваринът не улучи и се стовари зад капрата. Устремът му беше толкова голям, че каретата се наклони на една страна, държейки се само на две колелета. От вътрешността й се разнесе женски писък.
Воден от инстинкта си, Морик изплющя с камшика току пред муцуните на двете животни. Подплашени, те свърнаха настрана и преди Лиам да ги обуздае, преди Уолфгар да разбере какво става, преди дори Мералда да успее да изпищи още веднъж, каретата се преобърна на една страна, запращайки и гнома, и варварина на земята.
Макар и замаян, Уолфгар се изправи на крака, очаквайки кочияшът или някой друг да се нахвърли отгоре му. Само че кочияшът лежеше сред купчина камъни, а от вътрешността на каретата не се чуваше и звук. Морик изтича да успокои конете, после скочи върху каретата, пропълзя до вратата и я отвори. Отвътре се разнесе нов писък.
Уолфгар отиде при кочияша и повдигна главата му. Когато видя, че гномът е в безсъзнание и не може да се съпротивлява, внимателно я положи на земята, надявайки се, че не го е ранил смъртоносно.
— Трябва да видиш това! — извика Морик на приятеля си и протегна ръка на красивата млада жена, която се беше свила вътре.
Както можеше да се очаква, тя се отдръпна още по-надалеч от него.
— Излез, иначе аз ще дойда при теб — предупреди я лусканецът, ала уплашената девойка се сгуши в най-далечния ъгъл.
— Ето по този начин истинските разбойници си набавят развлечения — подхвърли Морик на Уолфгар, който тъкмо се бе присъединил към него. — И като говорим за развлечения…
С тези думи той скочи в каретата.
Девойката изпищя и се опита да го удари, той обаче беше прекалено ловък и само за миг я притисна о тавана на каретата, който сега играеше ролята на стена, приклещи ръцете й, затисна краката й с коляно, така че тя да не може да го изрита в слабините, и доближи устни до нейните:
— Целувчица за победителя?
Изведнъж Морик усети силно дръпване — освирепял от гняв, Уолфгар го улови за яката и с лекота го извлече навън.
— Минаваш всякакви граници! — отсече варваринът и грубо го пусна на земята.
— Заловихме си я честно и почтено! — възпротиви се Разбойника, чудейки се какво му става на Уолфгар. — Ще се позабавляваме и после ще я пуснем. Какво лошо има?
Уолфгар го изгледа страховито:
— Иди да се погрижиш за кочияша. После виж дали ще намериш нещо интересно в каретата.
— Момичето…
— Момичето не се брои! — отсече варваринът.
Морик вдигна ръце в знак, че се предава и отиде да види какво става с падналия гном.
В това време Уолфгар протегна ръка на жената в каретата, точно както и Разбойника преди него:
— Излез! — подкани я той. — Обещавам, че нищо лошо няма да ти се случи.
Зашеметена и натъртена, Мералда избегна подадената й ръка.
— Не можем да изправим каретата, докато си в нея — опита се да обясни варваринът. — Нима не искаш да си тръгнеш оттук?
— Искам единствено вие да си тръгнете!
— И да те оставим сама?
— По-добре сама, отколкото с крадци като вас! — сопна му се девойката.