— За кочияша ще бъде по-добре, ако излезеш — мъчеше се да я успокои Уолфгар, или поне да я стресне достатъчно, за да я накара да го послуша. — Хайде. Няма да те нараня. Ще те обера, вярно е, но няма да те нараня.
Най-сетне Мералда му подаде ръка, плахо и нерешително, и той с лекота я извади от каретата. Внимателно я постави на земята и я погледна. Дори голямата синина, появила се на лицето й, не можеше да скрие деликатната й хубост. На Уолфгар не му беше трудно да разбере желанието, обзело Морик, но той нямаше никакво намерение да насилва, която и да било жена, независимо колко е красива, нито пък възнамеряваше да позволи на Морик да го стори.
Двамата крадци преровиха каретата и почти веднага (за истинска радост на Разбойника) откриха кесия, пълна със злато. Когато свършиха, Уолфгар се зае да намери достатъчно дълъг клон, който да използва като лост.
— Нали не си намислил да изправиш каретата? — не повярва на очите си Морик.
— И още как! — заяви варваринът.
— Не можеш да го направиш! — възпротиви се Разбойника. — Та тя ще отиде право в укреплението и само след час всички войници ще се втурнат по петите ни!
Уолфгар изобщо не го слушаше. Откри няколко едри камъка и ги натрупа близо до покрива на каретата, напъна се и я повдигна от земята. Когато видя, че Морик няма намерение да му помогне, успя някак да освободи едната си ръка и да подпъхне един камък под ръба.
Конете изпръхтяха и се задърпаха, при което замалко не провалиха всичко.
— Поне иди и ги успокой! — сопна се Уолфгар на приятеля си. Морик обаче не помръдна.
Варваринът се обърна към Мералда и тя изтича при подплашените животни.
— Не мога да го направя сам! — викна Уолфгар на Морик, още по-сърдито от предишния път.
Въздъхвайки измъчено, Разбойникът се приближи, хвърли един бърз поглед и отиде да вдигне захвърленото недалеч оттам въже. После направи хлабава примка от единия му край и я надяна около близкото дърво, а другия завърза за горния ръб на каретата. Докато правеше това, се наложи да мине покрай Мералда, която стреснато се отдръпна назад, той обаче не я и забеляза.
След това улови юздите и поведе двете животни, докато колелетата не застанаха на равно разстояние от дървото.
— Повдигни я, а аз ще се погрижа въжето да я задържи — рече той на Уолфгар. — После я вдигни малко по-нависоко и много скоро ще я изправим обратно на четири колела.
Дребният крадец беше хитър, не можеше да му се отрече. Още щом той се върна при въжето, а девойката — при конете, Уолфгар се приведе, напрегнал железните си мускули. Въжето се охлаби и Морик побърза да го стегне около дървото. Миг по-късно варваринът повдигна каретата още малко и Морик и този път я задържа така с помощта на въжето. При третия напън на исполина каретата най-сетне застана на четири колела.
Конете изцвилиха и нервно зариха пръстта с копита, като в същото време мятаха глави толкова яростно, че Мералда не можа да ги удържи. За щастие Уолфгар се озова до нея само за секунда, улови юздите и ги дръпна. После, с помощта на същото въже, ги завърза за дървото и отиде при падналия гном.
— Как се казва? — обърна се той към девойката и когато видя колебанието й, добави: — Не можем да ви причиним нищо по-лошо от онова, което вече ви сторихме само ако науча името му. Чувствам се някак странно, като му помагам, без дори да знам как се казва.
Лицето на младата жена се проясни при това обяснение.
— Лиам. Казва се Лиам.
Очевидно събрала малко смелост, тя се приближи и приклекна до гнома, а страхът й отстъпи място на тревога за състоянието му.
— Ще се оправи ли? — попита тя притеснено.
— Още не съм сигурен.
Горкият Лиам беше в безсъзнание, но поне бе жив, а един оглед по-отблизо бързо установи, че нараняванията му не са сериозни. Уолфгар внимателно го вдигна и го постави в каретата, после се върна при девойката, хвана я за ръката и я поведе след себе си.
— Обеща, че няма да ме нараниш! — възкликна тя и опита да се съпротивлява, ала по-лесно би й било да удържи двата коня.
Морик целият грейна, когато видя Уолфгар да се приближава, влачейки жената след себе си.
— Май си променил решението си, а? — подсмихна се той.
— Ще дойде с нас за малко — обясни варваринът.
— Не! — извика Мералда и като сви ръка в юмрук, го удари в тила.
Уолфгар се обърна, развеселен и дори малко впечатлен от смелостта й.