— Да — спокойно отвърна той и с лекота спря ръката й, когато тя замахна за нов удар. — Ще повървиш с нас около една миля. След това ще те оставим да се върнеш при каретата и заедно с Лиам можете да вървите, където си поискате.
— И няма да ми сториш зло?
— Няма — обеща Уолфгар и измери Морик със смразяващ поглед. — Нито аз, нито той.
Разбрала, че няма кой знае какъв избор, младата жена тръгна без повече възражения. Верен на думата си, след около една миля Уолфгар я пусна да се върне обратно, а те с Морик и кесията със злато изчезнаха в планината.
Мералда тича през целия път обратно до горкия Лиам и когато стигна, беше останала без дъх и усещаше остра болка под ребрата. Лиам беше в съзнание, но надали бе в състояние да седне на капрата, още по-малко пък — да подкара каретата.
— Стой си вътре — рече Мералда. — Аз ще обърна конете и ще ни върна в замъка.
Лиам понечи да протестира, но тя затвори вратичката и се зае за работа. Не след дълго каретата се носеше на запад, макар и с друсане и клатушкане, тъй като младата жена нямаше никакъв опит в управляването на коне, а и пътят не бе никак лесен. Докато се носеха към замъка, в главата на Мералда се зароди неочаквана идея, привидно съвършено решение на всичките й проблеми.
Слънцето отдавна бе залязло, когато двамата най-сетне стигнаха портите на замъка. Лорд Ферингал и Присила се показаха, за да ги посрещнат и направо онемяха при вида на раздърпаната девойка на капрата и ранения кочияш вътре.
— Крадци на пътя — обясни Мералда и Присила, с нетипична за нея загриженост, побърза да се покачи на капрата.
Понижавайки глас почти до шепот, младата жена добави:
— Той ме нарани!
С тези думи тя се хвърли в прегръдките на Присила и избухна в сълзи.
Вятърът стенеше покрай ушите му, печален глас, напяващ песни за човека, който Уолфгар някога беше и който никога вече нямаше да бъде, за навеки отлетяло време, завинаги изгубена невинност и приятели, които му липсваха до болка, ала при които не можеше да се върне.
За пореден път приседна на върха на възвишението, надвиснало над северния край на планинския проход, и отправи поглед на североизток. Нещо проблесна в далечината — може би игра на светлината, а може би отражението на някой палав лъч, хвърлено от гладките води на Маер Дуалдон, най-голямото от трите езера на Десетте града. Освен това бе почти сигурен, че е зърнал Грамадата на Келвин, единствената планина на север от Гръбнака на света.
Навярно всичко беше плод на въображението му, каза си той, или пък игра на светлината — планината бе прекалено далеч, за да се вижда. А за Уолфгар Грамадата на Келвин бе сякаш на десетки хиляди мили.
— Разположили са се да лагеруват досами южния край на прохода — съобщи Морик и се присъедини към него. — Не са много. Ще бъде съвсем лесно.
Варваринът кимна. След успеха на западния път, двамата бяха отишли на юг, към земята между Лускан и прохода и дори бяха използвали нечестно спечелените си пари, за да се снабдят с припаси от един търговец. След това се върнаха при прохода и нападнаха друг керван. Този път всичко мина гладко — търговецът им плати откуп, без да се пролее и капка кръв. А сега Морик бе набелязал нови жертви — керван от три коли, които пътуваха от Лускан към Долината на мразовития север.
— Все се взираш на север — отбеляза Разбойника и приседна до приятеля си, — а не смееш да отидеш натам. Да не би да имаш врагове в Десетте града?
— Имам приятели, които ще ни спрат, ако разберат какво вършим — обясни Уолфгар.
— Кой би се опитал да ни спре? — самонадеяно отвърна Морик и варваринът го изгледа с нетрепващ поглед.
— Те ще ни спрат — настоя той, а мрачното му изражение не оставяше място за възражения.
След миг-два отново се обърна на север, а прежната тъга се върна в ясносините му очи.
— Какъв живот си оставил зад себе си? — попита Морик и той се обърна изненадано.
Двамата с лусканеца рядко говореха за своето минало, поне когато бяха трезви.
— Ще ми кажеш ли? — не отстъпваше Морик. — Толкова много виждам по лицето ти — болка, съжаление и какво още?
Уолфгар се засмя.
— Какво оставих зад себе си ли? — повтори той и като помисли малко, отсече: — Всичко.
— Не говори глупости.
— Можех да бъда крал — вперил поглед на север, исполинът сякаш говореше не на приятеля си, а на себе си.