Също толкова сияеща, забравила всички страхове за тайната, която криеше, Мералда закрачи към подиума. Не се препъна. Ни най-малко. Онези, които я гледаха отстрани, имаха чувството, че младата жена сякаш не стъпва по земята, а се носи над нея. Съвършената булка. И ако бе малко понаедряла в кръста, то това несъмнено се дължеше на хубавата храна в замъка.
Застанала до преподобния Ристен, девойката се обърна, за да види появата на лорд Ферингал. Той беше облечен в униформата си на командир на стражата на замъка Окни — искряща ризница, обточена със златен брокат, висок шлем, украсен с пера, и дълъг меч, закачен на кръста му. Мнозина от гостите ахнаха, жените зашушукаха одобрително и Мералда си каза, че да се омъжи за този мъж май няма да е толкова лошо. Колко красив й се струваше Ферингал, не на последно място — защото вече знаеше истината за доброто му сърце. Лъскавите му доспехи бяха повече за ефект, но въпреки това му придаваха величествен вид.
Засиял от щастие, младият благородник се присъедини към нея и церемонията започна. Калорк Ристен тържествено призова всички присъстващи да станат свидетели на свещения съюз между двамата, застанали пред него, но вместо към бъдещия си мъж, Мералда погледна към родителите си. Много скоро тя престана да слуша какво говори свещеникът, който продължаваше да реди официални слова. В един момент й поднесоха бокал с вино, от който да отпие, а после да го подаде и на Ферингал.
Птиците пееха наоколо, цветята разпръсваха весели багри и сладко ухание, младоженците бяха красиви и истински щастливи — беше се получила сватба, за каквато всяка жена от Окни можеше само да мечтае. Всички, които не присъстваха на самата церемония, бяха поканени да поздравят младата двойка пред портата на замъка. За по-бедните гости пищната церемония бе начин поне за мъничко да се откъснат от собствения си сив живот и те искрено й се наслаждаваха. Всички, освен един.
— Мералда!
Викът проряза утрото и подплаши ято чайки, накацали по скалите на изток от замъка. Всички очи се обърнаха натам, откъдето бе дошъл гласът, и върху една скала видяха самотна, слаба фигура, с увиснали рамене, която не можеше да бъде сбъркана — Джака Скъли.
— Мералда! — вопълът се откъсна сякаш от дълбините на душата му.
Младата жена погледна първо към родителите си (Дони изглеждаше така, сякаш не може да си намери място), а после към бъдещия си съпруг.
— Кой е този? — разтревожено попита лорд Ферингал.
Мералда едва не се задави и поклати глава, а по лицето й се изписа искрено отвращение:
— Един глупак! — успя да каже най-сетне тя.
— Не можеш да се омъжиш за лорд Ферингал! — продължаваше да крещи Джака и неусетно пристъпи напред, към ръба на скалата. — Нека избягаме заедно, умолявам те, Мералда!
Лорд Ферингал, а и всички останали, изпитателно се взряха в младата жена.
— Като деца бяхме приятели — побърза да обясни тя. — Сега е просто един глупак, непорасъл хлапак и не си струва да се тревожиш заради него.
Когато видя, че думите й нямат особен ефект, тя постави ръка върху рамото на Ферингал и пристъпи към него.
— Тук съм, защото двамата открихме любов, каквато никога не съм си и представяла.
— Мералда! — долетя отчаяният вопъл на Джака.
Ферингал се намръщи и погледна към скалата.
— Накарайте го да замълчи! — нареди той и се обърна към свещеника. — Обгърни го с облак от тишина!
— Твърде е далеч — поклати глава Ристен, макар че всъщност не знаеше как се прави подобна магия.
В другия край на градината Темигаст, разтревожен от последиците, които това прекъсване можеше да има, вече изпращаше неколцина войници да се погрижат за гръмогласния хлапак.
Също като стария иконом, Мералда беше силно уплашена и се питаше докъде би могла да стигне глупостта на Джака. Дали нямаше да каже нещо, което да провали сватбата, да очерни завинаги името й и дори да й струва живота?