И тогава в добре изготвения й план се появи пукнатина.
— Такива разбойници не пътуват много надалеч — подхвърли лорд Ферингал една вечер.
— О, негодниците надали продължават да се навъртат около Окни — възрази Темигаст.
— Обзалагам се, че са достатъчно наблизо — настоя Ферингал. — Търговецът Галуей има могъщ магьосник, когото мога да наема.
— Дори магьосниците трябва да знаят какво търсят — отбеляза икономът.
— Но аз не си спомням лицето му! — обади се Мералда и се присъедини към двамата мъже.
— Но Лиам Уудгейт го помни! — заяви лорд Ферингал със самодоволната усмивка на човек, който предвкусва сладостта на отмъщението.
Мералда трябваше да положи огромни усилия, за да не изглежда ужасена.
Двадесет и първа глава
Проклятието на всеки крадец
Дребното създание се покатери върху скалата и се заспуска по стръмния й склон с такава бързина, сякаш смъртта дишаше във врата му. Всъщност, смъртта май беше за предпочитане пред разярения исполин, който го следваше по петите, крещейки от болка заради наново отворилата се рана на рамото му.
Изведнъж склонът стана съвсем отвесен. Там някъде, на около пет-шест метра, се виждаше земята и без дори да се замисли, гоблинът скочи. Приземи се с глухо тупване и доста нескопосан опит да се претърколи, но въпреки това се изправи на крака и отново хукна.
Уолфгар не го последва — не можеше да си позволи да се отдалечи твърде много от пещерата, пред която Морик все още се биеше, затова спря и се огледа за подходящ камък. Грабна един и го запрати след отдалечаващия се гоблин. Не улучи, но поне бе сигурен, че дребното създание няма и да помисли да се върне. След това се втурна обратно към пещерата.
Разбра, че битката е свършила, много преди да стигне дотам — силно запъхтян, Морик се беше настанил върху голям камък в основата на едно назъбено възвишение.
— Бързо бягат гадните му плъхове! — отбеляза Разбойника, когато го видя да се приближава.
Уолфгар кимна и приседна до него. По-рано този ден бяха отишли да разузнаят какво става в прохода и когато се върнаха, откриха дузина гоблини, твърдо решени да се настанят в тяхната пещера. Дванадесет срещу двама — гоблините нямаха никакъв шанс.
Само едно от дребните създания беше умряло, след като Уолфгар бе докопал най-близкото за гърлото и го бе стиснал. Останалите се бяха разбягали във всички посоки и тъй като познаваха страхливата им раса, двамата приятели бяха сигурни, че няма да се върнат скоро.
— Може и да не съм го довършил — подхвърли Морик, — но докопах кесията му.
И той вдигна във въздуха малка кожена торбичка. После духна върху дланта си за късмет (а и защото вятърът днес бе доста хладен) и нетърпеливо изпразни кесията. Уолфгар се приведе към него. Две сребърни монети, няколко медни и три искрящи камъчета — не скъпоценни, а най-обикновени камъчета! — се изтърколиха отвътре.
— Какъв късмет, че вместо търговски керван, срещнахме гоблините! — подигравателно подметна Уолфгар.
Морик захвърли жалката плячка на земята.
— Добре, че имаме още от златото, което заграбихме от онази карета на запад — рече той.
— Прекрасно е, че сами си признавате — разнесе се непознат глас нейде над главите им.
Двамата приятели вдигнаха очи и видяха мъж с дълги, сини одежди и дъбова тояга в ръка да ги наблюдава изпитателно. — Никак не ми се ще да заловя не тези обирджии, които трябва.
— Магьосник! — с неприкрито отвращение прошепна Морик и цялото му тяло се напрегна. — Ненавиждам магьосници!
Мъжът в сините одежди вдигна тоягата си и поде напев. Уолфгар обаче го изпревари и като взе един камък от земята, го запрати срещу него. Мерникът му беше съвършено точен — камъкът улучи магьосника право в гърдите, ала вместо да го нарани, тупна в краката му, без да му навреди. Вълшебникът с нищо не показа да е забелязал каквото и да било.
— Ненавиждам магьосници! — извика Морик и се хвърли настрана.
Уолфгар се накани да последва примера му, но беше твърде късно — ярката мълния, изскочила от върха на дъбовата тояга, го улучи и го повали на земята.
Сипейки проклятия, варваринът се претърколи и се изправи на крака, стиснал по един камък във всяка ръка.