— Ако бяхме само ти и аз, магьоснико, щеше ли да намериш заклинание, с което да ме спреш? — изръмжа исполинът.
— Ако бяхме само ти и аз, щях да те довърша още в планината — сопна се вълшебникът, очевидно ядосан от провала си.
Уолфгар го заплю в лицето.
— Колко можеш да понесеш?
Побеснял от гняв, магьосникът вдигна ръка, но преди да успее да стори каквото и да било, Уолфгар, противно на всяка логика, разблъска наобиколилите го войници и го удари с рамо, запращайки го далеч назад. Вълшебникът с мъка се изправи на крака и макар че стражите вече бяха обуздали могъщия исполин, предпочете да се махне от стаята, колкото се може по-бързо.
— Впечатляваща демонстрация — язвително подхвърли лорд Ферингал и се намръщи. — Може би трябва да ти ръкопляскам, преди да те кастрирам?
Тези думи най-сетне привлякоха вниманието на Уолфгар и той се накани да отвърне нещо, но най-близкият войник го смушка в ребрата, за да го накара да мълчи.
Лорд Ферингал се обърна към младата жена до себе си:
— Той ли е? — попита с глас, напоен с отрова.
Уолфгар срещна погледа на девойката — същата, която Морик не бе насилил единствено заради него, същата, която бе пуснал да си ходи невредима. Там, в дълбоките й, зелени очи откри чувство, което не можа да разбере. Печал, навярно? Каквото и да бе то, със сигурност не беше гняв.
— Аз… — заекна девойката и извърна поглед. — Аз… не мисля, че е той.
Очите на лорд Ферингал се разшириха от изненада, възрастният мъж до него ахна, същото стори и по-възрастната жена.
— Разгледай го добре, Мералда — остро нареди Ферингал. — Той ли е?
Отговор не последва, но Уолфгар съвсем ясно видя болката в очите на момичето.
— Кажи! — настоя Ферингал.
— Не! — проплака Мералда, отказвайки да срещне погледа на когото и да било от присъстващите.
— Доведете Лиам! — кресна лорд Ферингал.
Един от войниците зад Уолфгар изскочи от стаята и се върна миг по-късно, водейки със себе си стар гном.
— Той е и още как! — заяви Лиам начаса и се приближи до окования варварин. — Мислиш си, че няма да те позная ли? Добре ме изиграхте с твоето приятелче, дето ми отвличаше вниманието, докато ти се хвърли отгоре ми! Познах те, крадливо псе, защото те видях, преди да се стовариш върху мен!
И като се обърна към лорд Ферингал, повтори:
— Той е.
Младият благородник изгледа съпругата си продължително, после, без да сваля очи от лицето й, попита кочияша:
— Сигурен ли си?
— Рядко са ме надвивали, господарю — отвърна Лиам. — Сам казахте, че съм най-добрият боец в цял Окни и точно затуй ми поверихте вашата любима, а аз се провалих. Никога няма да мога да си го простя и пак ви казвам — точно този беше и какво не бих дал да се изправя срещу него в честна битка!
И той отново спря ядовит поглед върху лицето на варварина. Уолфгар не извърна очи, но макар да знаеше, че би могъл да го прекърши на две с една ръка, не отговори — истина бе, че беше сторил зло на дребния гном.
— Имаш ли да кажеш нещо в своя защита? — попита лорд Ферингал, но преди варваринът да успее да отвори уста, младият благородник се втурна към него, избутвайки Лиам настрани, за да може да му прошепне в ухото:
— Имам тъмница за теб. Мрачно място, чийто под е осеян с костите на предишните си обитатели; място, пълно с плъхове и отровни паяци. О, да, глупецо! Вече съм ти приготвил място, в което да гниеш, докато не дойде денят, отреден за жестоката ти смърт!
Уолфгар, за когото всичко това започваше да се превръща в навик, само въздъхна. След това бе извлечен навън.
От един ъгъл на стаята старият Темигаст внимателно наблюдаваше сцената, разиграваща се пред очите му. Погледът му се спираше ту върху Уолфгар, ту върху Мералда. Не пропусна да забележи и Присила, която несъмнено попиваше всичко, макар да не бе казала нищо до този миг.
Виждайки жлъчното изражение, изписало се по лицето й, икономът изведнъж разбра — Присила смяташе, че на Мералда й е харесало да бъде изнасилена. Че изнасилването изобщо не е било изнасилване.
Като имаше предвид размера на варварина, Темигаст не можеше да се съгласи с нея.