Килията бе точно такава, каквато лорд Ферингал я беше описал — отвратително, тъмно и влажно място, напоено с мириса на смърт. Уолфгар не виждаше абсолютно нищо, даже ако доближеше ръка на сантиметри от лицето си. Опипа калта и костите, които покриваха пода, в напразен опит да открие някое сухо местенце, където да седне, като в същото време се мъчеше да разпъди многобройните паяци и други пълзящи твари, които пъплеха към него, любопитни да разберат какво ли ново лакомство се е появило във владенията им.
На мнозина тази килия би се сторила по-ужасна от лусканската тъмница, най-вече заради завладяващото усещане за празнота и самота, Уолфгар обаче, не се боеше нито от паяци, нито от плъхове. Нещата, които го ужасяваха, бяха далеч по-страшни, но тук, в непрогледния мрак, той откри, че му е малко по-лесно да ги държи настрани.
Часовете бавно се изнизваха. На другия ден, без да има никаква представа за времето, Уолфгар се събуди от светлината на факла и някакво тракане — един от пазачите му пъхна паница с полуразвалена храна през процепа в металната, подсилена с решетки в горната си част врата, която отделяше вонящата килия от тунелите на подземието. Уолфгар лапна една хапка, но бързо я изплю — по-добре щеше да е да се опита да улови някой плъх и да го одере.
Вторият ден на пленничество бе изпълнен със смут и объркани чувства. Преди всичко варваринът беше сърдит на света. Може и да заслужаваше наказание за няколкото обира, които беше извършил по пътищата (за тях той бе готов да си плати), но това, което му се случваше сега, далеч надхвърляше отговорността, която носеше за нападението над каретата.
Освен това се сърдеше на самия себе си. Морик май щеше да се окаже прав — наистина не го биваше за такъв живот. Един истински разбойник щеше да остави гнома да умре или поне би го довършил, за да не се мъчи. Един истински разбойник би се позабавлявал с жената, а след това би я взел със себе си, за да я продаде или да я превърне в своя робиня.
Уолфгар се изсмя с глас. Да, Морик беше прав, него просто не го биваше за това. И ето докъде бе стигнал — по-изпаднал и от най-изпадналите, той бе стигнал дъното и дори там се бе провалил, твърде некадърен дори за обикновен крайпътен крадец.
Следващият един час прекара не в килията си, а в Гръбнака на света, разделителната линия, която разделяше мъжа, който някога е бил, и човека, в когото се бе превърнал; осезаемата преграда, която бе въплътила бариерата в душата му, стената, която бе издигнал, за да спре болезнените спомени от Бездната.
В мислите си варваринът беше в планината — Долината на мразовития вятър и животът, който познаваше някога, се разстилаха пред него, а жалкото съществуване, с което ги беше заменил, надничаше иззад гърба му. Затворил очи (не че иначе щеше да види кой знае какво в непрогледния мрак), той дори не усещаше пъплещите твари, които лазеха по цялото му тяло и много скоро то бързо се покри с грозни ухапвания.
Неочакван звук го извади от унеса му и той отвори очи. В тунела отвъд вратата проблясваше факла.
— Още ли си жив? — разнесе се старчески глас.
Уолфгар се изправи на колене и пропълзя до вратата. Трябваха му няколко секунди, докато очите му свикнат със светлината, след това без затруднение разпозна мъжа с факлата — възрастният съветник, когото беше видял в залата предишния ден и който доста му приличаше на Джаркхелд.
Уолфгар изсумтя и провря ръка между решетките на вратата.
— Изгори я с факлата си, ако искаш — предложи безстрастно. — Позабавлявай се, ако намираш удоволствие в това.
— Гневиш се, че те заловихме, предполагам?
— За втори път съм хвърлен несправедливо в затвора — отвърна Уолфгар.
— Нима всички затворници не се кълнат, че са невинни?
— Жената ви каза, че не съм аз.
— Тя е изстрадала твърде много — възрази Темигаст. — Може би просто не е в състояние да понесе истината.
— А може би думите й са били верни.
— Не! — поклати глава Темигаст. — Лиам си те спомня съвсем ясно и се кълне, че не се заблуждава.
Уолфгар отново изсумтя.
— Отричаш ли, че ти си крадецът, преобърнал каретата им? — направо попита икономът.
Уолфгар не извърна очи, но мълчанието му бе по-красноречиво и от най-многословното признание.
— Дори това щеше да ти струва двете ръце и затворничество в продължение на толкова години, колкото лорд Ферингал сметне за справедливо — обясни Темигаст. — Можеше да ти струва дори живота.