— Кочияшът, Лиам, беше ранен — отвърна Уолфгар с ръмжене. — Стана случайно. Можех да го оставя да умре. Момичето също не пострада.
— Защо тогава тя твърди друго?
— Така ли? — сепна се Уолфгар и наклони глава на една страна.
Май най-сетне започваше да разбира. Едва сега си обясни и яростта на младия благородник. В началото си бе помислил, че става въпрос за наранена гордост (все пак, за един мъж не бе шега работа да допусне жена му да стане жертва на разбойническо нападение), сега обаче истината излизаше наяве. Да, това бе много по-вероятна причина за първичния, необуздан гняв на Ферингал. Уолфгар си спомни първите му думи — заплаха да го кастрира.
— Моля се господарят да ти е намислил някоя особено мъчителна смърт, варварино — обади се Темигаст. — Дори не можеш да си представиш болката, която ни причини — на лорд Ферингал, на лейди Мералда, на всички в Окни. Ти си негодник, долно псе и денят, в който бъдеш убит, ще бъде светъл ден, независимо дали ще издъхнеш на ешафода, или в калта тук долу.
— Това ли дойде да ми съобщиш? — язвително попита Уолфгар.
Старият иконом го удари със запалената факла и той побърза да си прибере ръката.
Темигаст се обърна и си тръгна, оставяйки варварина сам с крайно любопитните си мисли.
Въпреки избухването накрая и непресторения гняв, Темигаст си тръгна от подземието силно объркан. Беше слязъл да види варварина, заради реакцията на Мералда — на всяка цена държеше да узнае истината. Ала ето че вместо да се проясни, всичко бе станало още по-объркано и заплетено. Защо ли Мералда бе отказала да назове варварина като свой нападател, ако го беше разпознала? И възможно ли бе да не го разпознае? Все пак, със своите два метра височина и широките си почти като на млад великан плещи, той бе достатъчно забележителен!
Присила грешеше, като смяташе, че девойката е изпитала удоволствие от изнасилването, в това Темигаст бе съвсем сигурен.
— Нелепо! — промърмори той на глас. — Чисто и просто нелепо! Но защо й е на Мералда да защитава своя насилник?
Отговорът изникна в съзнанието му с кристална яснота… същата кристална яснота, с която бе видял как един глупав млад мъж пада от скалата.
Двадесет и втора глава
Почитаемият лорд Брандебург
— Ненавиждам магьосници! — мърмореше Морик, докато с пълзене се измъкваше изпод останките от възвишението, целият покрит с драскотини, порязвания и натъртвания. — Това не е честна битка. Крайно време е да взема да науча някое и друго заклинание!
Разбойникът прекара доста време в обикаляне на местността, но, разбира се, от приятеля му нямаше и следа. Това, че магьосникът бе отвел Уолфгар, а не него, му се стори странно. Вярно, че варваринът сигурно му се виждаше по-опасният от двамата, водач и подстрекател в обирите, но, от друга страна, именно Морик бе поискал да се възползва от девойката в ограбената карета и щеше да го стори, ако Уолфгар не му бе попречил. Пак Уолфгар бе настоял да я пуснат да си върви и то достатъчно бързо, че да може да помогне на ранения кочияш. Магьосникът очевидно не беше добре информиран за случилото се.
Но какво да стори Морик? Първото, което направи, бе да се върне в пещерата, да се погрижи за раните си и да се приготви за път. Никак не му се искаше да остава там, не и сега, когато бе сам, а наоколо се навъртаха разярени гоблини. Но къде другаде можеше да иде?
Отговорът като че ли беше очевиден — обратно в Лускан. Винаги бе знаел, че рано или късно ще се върне в града, чиито улици познаваше така добре. Щеше да се сдобие с нова самоличност, поне за пред света, но за онези, които му трябваха, щеше да си остане все същият опасен разбойник. Единствената пречка за осъществяването на тези планове беше Уолфгар — да се върне в Лускан заедно с огромния варварин и да очаква да остане неразпознат, бе просто невъзможно.
Освен това оставаше открит въпросът с елфите на мрака, който изобщо не беше за подценяване.
В действителност, точно този проблем не би трябвало да го тревожи особено, тъй като наистина бе сторил всичко по силите си, за да остане до Уолфгар и да не го изпуска от поглед, точно както му беше наредено. Сега, когато варваринът го нямаше и сякаш нищо не стоеше между него и Лускан, Морик слезе от планината и пое към мястото, което познаваше като пръстите на ръката си.
Но тогава се случи нещо много странно — на всяка крачка, която правеше на юг, Разбойника усети, че прави две на запад. Това не беше номер, погоден му от магьосника, виновна беше собствената му съвест, споменът за Карнавала на затворниците и начинът, по който Уолфгар се бе застъпил за него пред капитан Дюдермонт. Познал истинското приятелство за първи път в окаяния си живот, Морик Разбойника не след дълго вече се носеше на запад, а в главата му се оформяше план.